Градината на Рама [bg]

— Никога не съм осъзнавала напълно — обърна се Най към съпруга си — какво означава да си на геосинхронна орбита. Оттук Земята не се движи. Изглежда провесена в пространството.

Кенджи се разсмя.

— В действителност се движим и ние, и тя, при това много бързо. Но тъй като нашият орбитален период и периодът на въртене на Земята са еднакви, тя винаги ни се представя от една и съща страна.

— На другата космическа станция беше по-различно — Най се отдалечи, като влачеше по пода пантофите си. — Там Земята изглеждаше величествена, динамична, много по-внушителна.

— Но ние се намирахме само на триста километра от повърхността й. Разбира се, че беше…

— Свинщина! — изрева някой в другата част на салона за наблюдения. Широкоплещест млад мъж в карирана риза и сини джинси се носеше из въздуха на не повече от метър над пода, а необузданите му движения го преобръщаха във всички посоки. Кенджи прекоси и помогна на новодошлия да се изправи на крака.

— Благодаря. Забравих, че през цялото време някой от краката ми трябва да се влачи по пода. Тази шибана безтегловност е странна за един фермер.

Имаше подчертан южняшки акцент.

— Оф, извинявам се за езика, ма’ам. Твърде дълго съм живял измежду крави и свине — той протегна ръка на Кенджи. — Аз съм Макс Пъкет от Декуин, Арканзас.

Кенджи представи себе си и съпругата си. Макс Пъкет имаше открито лице и се усмихваше, без много да му мисли.

— Знаете ли — рече Макс, — когато подписвах, че ще отида на Марс, нито за миг не си дадох сметка, че по време на цялото проклето пътуване ще бъдем в безтегловност… Какво ще стане с нещастните кокошки? Вероятно никога вече няма да снесат яйце.

Макс се приближи до прозореца.

— У дома, там долу, на онази смешна планета, сега е почти обяд. Брат ми Клайд сигурно току-що си е отворил бутилка бира, а жена му Уинона му прави сандвич — за няколко секунди замълча, после се извърна към семейство Уатанабе. — Вие двамата какво ще правите на Марс?

— Аз съм историкът на колонията — отвърна Кенджи. — Или поне един от тях. Съпругата ми Най е учителка по френски и английски.

— По дяволите. Надявах се да сте една от фермерските двойки от Виетнам или Лаос. Искам да науча нещо за ориза.

— Не споменахте ли нещо за кокошки? — запита Най след кратко мълчание. — Нима ще имаме пиленца на „Пинта“?

— Ма’ам — отвърна мъжът, — от другата страна на тази станция, в един товарен влекач, се намират петнадесет хиляди от най-добрите пиленца на Пъкет, затворени в кафези. За тях МКА плати толкова, че ако искат, Клайд и Уинона могат да почиват цяла година… Ако тези кокошки не тръгнат с нас, бих искал да зная, какво, по дяволите, ще правят с тях.