Градината на Рама [bg]

6.

Почти целият свят видя по телевизията официалното освещаване на „Пинта“, което се състоя няколко часа преди заплануваното й отлитане към Марс с пътници и товар на борда. Лично вторият вицепрезидент на СП и изпълнителен директор по въпросите на собствеността, швейцарецът Хайнрих Йенцер присъстваше на ГЕО-4 за церемонията по откриването. Той изнесе кратко слово, с което отбеляза като голям успех както завършването на трите големи космически кораба, така и откриването на „нова ера в колонизирането на Марс“. Когато завърши, господин Йенцер представи на гостите господин Ян Макмилън, шотландеца-командир на „Пинта“. Макмилън, отегчителен оратор и най-чист представител на бюрокрацията на МКА, прочете шестминутна реч, с която напомни на света фундаменталните задачи на проекта:

— Тези три кораба ще пренесат близо две хиляди души на сто милиона километра до друга планета Марс — където този път ще бъде установено постоянно човешко присъствие. Повечето от бъдещите марсиански колонисти ще бъдат транспортирани с втория кораб, „Нина“, който ще отпътува от ГЕО-4 след три седмици, считано от днес. Нашият кораб —"Пинта", и последният кораб — „Санта Мария“, ще носят на борда си по триста пътника и хиляди килограми запаси и съоръжения, необходими за установяване на колонията.

Внимателно избягвайки какъвто и да било намек за печалния край на първите марсиански колонии през миналия век, командир Макмилън се опита да прозвучи поетично, като сравни предстоящата експедиция с тази на Христофор Колумб отпреди седемстотин и петдесет години. Всъщност речта бе написана специално за Макмилън, но думите, които в устата на един добър оратор щяха да звучат вдъхновяващо, се превърнаха в отегчителна и прозаична историческа лекция, изнесена с монотонно еднообразие от командира.

Той завърши речта си с характеристика на колонистите като група. Цитира статистически данни за тяхната възраст, професиите им и страните, от които произхождат.

— Тези мъже и жени — обобщи Макмилън — са представителна извадка на почти всичко, с което се характеризира човешкия вид. Казах почти, защото групата притежава поне две качества, които няма да бъдат открити при случайно набиране на такъв брой индивиди. На първо място бъдещите жители на Колония Лоуел са изключително интелигентни — техният среден IE е малко над 1,86. На второ място, и това не е нужно да се казва, те са изключително смели — в противен случай не биха кандидатствали и после не биха приели подобно продължително и изпълнено с трудности назначение в нова и непозната среда.

Когато командир Макмилън завърши, му подадоха миниатюрна бутилка шампанско, която той счупи в умаления 1/100 модел на „Пинта“, изложен зад него и зад другите величия на подиума. Малко по-късно, докато колонистите се изнизваха от аудиторията и се подготвяха да се качат на „Пинта“, Макмилън и Йенцер дадоха заплануваната пресконференция.

— Той е мухльо.

— Той е изключително компетентен бюрократ.

— Той е шибан мухльо.

Макс Пъкет и съдия Мишкин предъвкваха командир Макмилън между залъците на обяда си.

— Няма пукнато чувство за хумор.

— Просто не може да възприема неща, които са извън обикновеното.

Макс беше нервиран. Сутринта по време на неофициалното изслушване, командирът на „Пинта“ го беше порицал. Неговият приятел съдия Мишкин се яви в защита на Макс при изслушването и попречи на съдопроизводството да се развихри.

— Тези задници нямат никакво право да осъждат поведението ми.

— Определено си прав, приятелю — отвърна съдия Мишкин, — в най-общ смисъл. Но на този кораб съществуват уникални условия. Те са властта тук, или поне докато пристигнем в Колония Лоуел и изберем наше собствено управление… Във всеки случай не е станало нищо непоправимо. Декларацията им, че постъпките ти са били „несъответни“, не ти е причинила ни най-малко неудобство. Можеше да бъде много по-лошо…

Две вечери преди това се беше състояло празненство по случай преполовяването на разстоянието от Земята до Марс. Повече от час Макс бе флиртувал активно с прекрасната Анджела Рендино, помощник от персонала на Макмилън. Русият шотландец беше дръпнал Макс встрани и беше настоял да остави Анжела на мира.

— Нека тя ми го каже — отговори му благоразумно Макс.

— Тя е една неопитна млада жена — запали се Макмилън. — И е прекалено състрадателна, за да ти каже колко отблъскващ е първобитният ти хумор.

До този момент Макс се забавляваше страхотно.

— Ти защо се месиш, командире? — запита той, като най-напред гаврътна на екс една чашка. — Тя да не е личната ти кобилка, а?

Ян Макмилън стана кървавочервен.

— Господин Пъкет — заяви командирът на космическия кораб няколко секунди по-късно, — ако поведението ви не се поправи, ще бъда принуден да ви изолирам в помещението, което обитавате.

Сблъсъкът с Макмилън провали вечерта на Макс. Раздразни го фактът, че командирът използва официалната си власт за очевидно лични цели. Макс се завърна в стаята си, която споделяше с още един американец, замислен горски работник от щата Орегон на име Дейв Денисън, и на бърза ръка видя сметката на цяла бутилка текила. Вече пиян, Макс бе обзет едновременно от носталгия и потиснатост. Тогава реши да отиде в центъра за свръзка и да се обади на брат си в Арканзас.

Но вече беше много късно. За да стигне до комуникационния комплекс, Макс трябваше да прекоси целия кораб, като най-напред мине през общия салон, където празненството току-що бе приключило, а после през частта, обитавана от офицерския състав. В централното крило Макс зърна само за миг Ян Макмилън и Анжела Рендино, хванати за ръка, да влизат в личния апартамент на командира.

— Копеле — промърмори Макс.

Пиян, той кръстосваше коридора пред вратата на Макмилън, а гневът му нарастваше все повече и повече. След пет минути го осени идея, която му допадна. Припомняйки си свинското квичене, което му донесе награда по време на изследването в Арканзас, Макс разцепи нощната тишина с пронизителен вик.

После го повтори и си плю на петите точно преди да се отворят всички врати в офицерското крило (включително и тази на Макмилън). А командирът не беше възхитен от това, че целият му екипаж го видя редом с разсъблечената госпожица Рендино…