Градината на Рама [bg]

— Знаеш ужасно много за тази мисия. И не говориш подреден английски като японците, които срещах в Литъл Рок И Тексаркана. Да не си някой от специалните?

— Не. — Кенджи не можа да се въздържи и отново се разсмя. — Както ти казах, аз съм само водещият историк на колонията.

Кенджи се готвеше да разкаже на Макс, че е живял шест години в Съединените Щати — което обясняваше защо английският му е толкова добър, — когато вратата на салона се отвори и влезе един достолепен господин в сив костюм и тъмна вратовръзка.

— Извинете — обърна се той към Макс, който отново беше поставил незапалената си цигара в уста, — да не би по грешка да съм се оказал в стаята за пушене?

— Не, чиче — отвърна Макс. — Това помещение е салонът за наблюдения. Твърде хубаво е, за да бъде място за пушене. Вероятно пушачите са обречени да се блъскат в някоя малка стаичка без прозорци, близо до банята. Човекът от МКА, който ме интервюира, ми каза…

Възрастният господин се вторачи в Макс, сякаш беше някой биолог, а самият Макс рядък, но отблъскващ екземпляр.

— Името ми, млади човече — прекъсна го той, — не е „чиче“. А Пьотр. И за да бъдем точни — Пьотр Мишкин.

— Приятно ми е да се запознаем, Питър — рече Макс и протегна ръка. Аз съм Макс. Това е семейство Уатанабе. Те са от Япония.

— Кенджи Уатанабе — поправи го Кенджи. — Това е съпругата ми Най, която е гражданка на Тайланд.

— Господин Макс — изрече официално Пьотр Мишкин, — първото ми име е Пьотр, не Питър. Достатъчно е, че ще трябва да говоря английски цели пет години. Категорично мога да изисквам поне името ми да запази оригиналното си руско звучене.

— Дадено, Пи-от-ър — рече Макс и отново се ухили. — С какво се занимаваш? Не, остави ме да позная… Ти си собственик на погребалното бюро на колонията.

За част от секундата Кенджи се изплаши, че господин Мишкин ще изпадне в пристъп на ярост. Вместо това една почти незабележима усмивка пропълзя по лицето му.

— Очевидно, господин Макс — каза бавно той, — вие имате някакъв комичен талант. При такова дълго и отегчително пътешествие в космоса това може и да е добродетел. — За миг замълча. — За ваше сведение, аз не съм собственик на погребално бюро. Аз съм възпитаник на закона. До преди две години, когато се оттеглих по собствена воля, за да потърся „нови приключения“, аз бях член на Върховния съд на Съветите.

— Мътните го взели — възкликна Макс Пъкет. — Сега си спомням. Четох за тебе в списание „Тайм“… Хей, съдия Мишкин, извинявай. Не те познах…

— Няма защо — прекъсна го съдията Мишкин. Усмивката на лицето му показваше, че се забавлява. — Чудесно е известно време да бъдеш непознат и да те вземат за погребален агент. Вероятно отработеното съдийско поведение доста наподобява съответното мрачно изражение на погребалния агент. Между другото, господин…