Наследниците на Винету

— Нищичко!

— Нито на жена си?

— Не.

Тогава той избухна:

— Хер…! Мистър Бъртън! Трябва да ви кажа, че… че… че имам една молба, една много голяма молба.

— Каква?

— Позволете поне на мен да пипна тоя червенокож нехранимайко за параболата и да му изплющя една дузина шамари!

— Ще ви достави ли това удоволствие?

— Голямо, направо огромно!

— Сторете го тогава!

— Нямате нищо против?

— Абсолютно нищо. Налагайте го, колкото си щете здравата!

— При това положение аз извиквам сега: Слава Богу! Ще бъдат плесници, подобни на които вече няма и да има! Хайде да вървим! Бързо, бързо!

Той закрачи напред и аз го последвах. Поведе ме през храсталака към една малка полянка, на която обаче не стъпи веднага, а спря между двата последни храста, посочи през тях и каза тихо:

— Погледнете там! Още си седят! Как ви харесва тая работа?

Херцле седеше с кайова на един нисък скален къс, представляващ много удобна седалка. Тя беше обгърнала с дясната ръка рамото му, а с лявата държеше здраво неговите две. Той беше малко по-дребен от нея. Главата му бе облегната нежно на нейната страна. Паперман ме погледна, сякаш очакваше някакво могъщо гневно изригване. Аз обаче се усмихнах.

— Вие се хилите? — попита той тихо наистина, но пък много настойчиво. — Питам ви с цялата си сериозност, как го намирате това?

— Малко нещо интимно, повече нищо — отговорих.

— Малко нещо интимно…! Повече нищо…! — повтори. — Е, аз го намирам за далеч повече от интимно от страна на тоя негодяй; намирам го за престъпно! И тъй като ми позволихте да му друсна една дузина плесници, то нито миг повече няма да чакам! Внимавайте значи! Ще се започне! Веднага… веднага!

Той се промуши между двата храста и се отправи устремно към двойката. Аз го последвах със същата бързина. Двамата се изправиха още щом ни съгледаха. Паперман изглежда се канеше да изпълни своя наказателен акт, без думица да каже. Той пипна кайова с лявата ръка за гърдите и замахна с дясната за удар. Аз се пресегнах бързо, стиснах здраво ръката му и казах:

— По-полека, драги приятелю! Нека имаме предвид предписанията, валидни за всеки джентълмен при подобни ситуации!

— Какви предписания? — попита, мъчейки се да измъкне ръката си от мен.

— Когато двама джентълмени имат намерението да се зашлевят един-друг, те безусловно са длъжни преди туй да се представят един на друг!

— В случая това не е нужно, защото ние бездруго вече се знаем. Тоя червен обесник, когото вие наричате джентълмен, знае, че аз съм Макш Паперман, а аз знам, че той не е никакъв джентълмен, а един рафиниран червен мошеник. Ето защо мога…

— Но името му още не сте зачел. Този червен джентълмен всъщност е лейди и се нарича, доколкото зная, Како Ото. Тъй! Сега удряйте!

Освободих ръката му. Но той не я помръдна. Зяпна ме безмълвно в лицето, сякаш бе онемял.

— Ка… ко… о… то? — запита накрая занесено. — Не… джентълмен… а лейди!

— Точно така, както казах!

— Значи не друга, а дъщерята на Едно перо, която някога ви спасила живота?