Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
— Да, същата!
Тогава той си пое дълбоко, дълбоко дъх, направи една безкрайно отчаяна физиономия и се провикна:
— Всички добри духове! Това само на мен може да се случи, на мен, дето се казвам Макш Паперман! О, това злощастно име, това злощастно име! Къде се е чуло някога, когато някой поиска да зашлеви друг, да се окаже, че тоя друг е лейди! И тъкмо когато изпитвах блаженството да замахна ей тъй от сърце, трябваше да ми се случи това, точно на мен! Изложих се за всички времена! Напускам! Ставам невидим! Изчезвам!
Той се обърна и хукна. Но, стигнал до шубраците, спря за миг и викна назад:
— Ама, мистър Бъртън, това хич не беше приятелски номер от ваша страна!
— Как тъй? — попитах.
— Можехте да ми го спестите тоя позор! Необходимо бе само да ми кажете, че тази лейди не е мъж, а жена!
— Нямах право да ви издам тайната. А и не премълчах, че кайовът заслужава доверие. Това бе достатъчно. Защо не ми повярвахте?
— Защото съм магаре! Едно комплектно магаре! С всичко възможно, което принадлежи на едно истинско магаре! Аз овцата!
Сега той се изгуби. Како Ото стоеше със сведени очи пред мен. Страните й се бяха зачервили силно от смущение. Аз я притеглих към себе си, целунах я по челото и казах на матерния й език:
— Благодаря ти! Мислех за теб, докато отново те видях. Искаш ли да ни бъдеш сестра? На нас двамата?
— С каква радост! На теб и на нея! — отговори тя. После се отдалечи дълбоко развълнувана.
Херцле ме попита най-напред защо бил замахнал за удар Паперман. Няколко думи стигаха да навлезе в същината. Сетне се сети, че не й бях съобщил кой беше в действителност кайовът. Но ако го бях сторил, чудесната изненада на днешното утро щеше да бъде загубена. После се върнахме при палатката, където стъкнах един малък огън, за да приготви кафето. За него се появиха Паперман и Како Ото. Двамата се стараеха да изглеждат възможно по-безразлични. Но старият, доблестен уестман беше взел направената грешка твърде присърце. Той току хвърляше някой кос поглед към индианката. Внезапно посегна към ръката й, придърпа я до устните си и изръмжа разкаяно:
— И такова нещо се канех аз да зашлевя! Не съм ли самият достоен за шамари?
С това случаят между двамата бе уреден; те станаха най-добрите приятели…
4. "Домът на смъртта"
След закуска палатката бе събрана. Натоварихме прътите надлъжно вместо напреко, защото Како Ото каза, че пътят за Домът на смъртта бил много тесен. На места той водеше така стръмно по надолнището, че скоро не можехме вече да яздим, и трябваше да слезем. Следвахме един тесен, но много буен поток, който си бе издълбал дълбока клисура, спускаща се с многобройни криволичения в дълбините. Никакъв изглед нямахме тук. Бяхме се смъквали така доста над половин час, когато пред нас внезапно изникна един висок, почти гол сипей, който обаче не се състоеше от обичайните малки отломки, а от големи скални късове, сякаш тук преди много столетия се е състояло някакво мощно свличане.
— Ние стигнахме до Домът на смъртта — каза Како Ото, посочвайки скалните отломъци.
— Това ли е? — попитах аз. — Значи под скалите е кухо?
— Да. Те не са се срутили отгоре, а са изкуствено струпани. Елате!
Тя ни поведе около единия ъгъл на скалистото място и ние се намерихме пред една масивна, повече широка, отколкото висока порта с правоъгълна, а не дъговидна форма. Двата странични камъка имаха ширина над два метра. По тях се виждаха добре запазените релефни фигури на вождове, възнамеряващи да пристъпят през портата във вътрешността на храма. Вождовете бяха характеризирани с едно, две или три орлови пера, които носеха в косите. Горният камък беше няколко метра висок. На него бе изобразен съвещателен жертвеник, на който вождовете принасяха в жертва своите амулети.
— Но това изобщо не е никакъв "Дом на смъртта", нито даже гроб — рекох аз, — а съвещателен храм, в чийто жертвеник са се съхранявали медицините, докато бъдело изпълнено онова, за което са се съвещавали!
Како Ото се усмихна.
— Знам го добре — каза, — ала ние не бива да го казваме на обикновения народ, иначе мястото няма да бъде считано за толкова свещено, както желаят вождовете. Впрочем тук има толкова много мъртъвци, че изразът "Дом на смъртта" бездруго си е основателен. Веднага ли ще влезем?
— Колко е далеч езерото оттук?
— Само двеста крачки до водата.
— В такъв случай трябва да бъдем предпазливи. Насам са се запътили не само местни, а и индианци от други краища, които може и да не зачетат възбраната да не се пристъпва това място. Така че преди всичко друго трябва да скрием конете си, без да оставяме някакви следи. Едва когато стане това, ще влезем в храма. И тъй, да потърсим някое място, подходящо като скривалище за нас и конете ни!