Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
— Е, какво? Казвайте бързо!
— Така бързо, както искате, не мога. Трябва по-напред да ви подготвя.
— Не е нужно! Давайте само!
— Нужно е! Даже много! Ако не ви подготвя преди туй, ще се изтърсите от страх като някой пън, който вече никой не може да дигне.
— Аз! От страх?
— Както казах, от страх!
— Само аз? Не и вие?
— Не, аз не! Макар и аз да се уплаших! Така се уплаших, сякаш тя е моя жена, а не ваша!
— А-а! Значи нещата касаят жена ми?
— Да! Естествено! Жена ви!
— Слава Богу!
Поех си дълбоко дъх. Старият, честен ловец изглеждаше така, като че наистина става дума за някое фатално, вече непоправимо събитие. Може би даже за събитие, което би осуетило добрите ни планове. Затова и на мен, иначе толкова спокойния, бе всял нещо като страх. Но след като заговори за Херцле, тутакси се успокоих.
— Слава Богу? — попита. — Хич няма защо да благодарите на Бога!
— Някакво нещастие ли й се е случило?
— Хмм, както го възприеме човек! На нея може би не, но на вас! Ще заудряте с ръце и крака!
— Не ми се вярва.
— Охо! Вярно, че никога не съм бил женен, ама мога да си представя все пак какво ще му е на някой, комуто се случи нещо такова. Аз бих разкъсал типа на парчета!
— Кой тип?
— Кой? Значи все още нищо не подозирате?
— Нищо! Съвсем нищичко!
— В такъв случай наистина трябва да ви кажа! Ама обещайте по-напред да не припадате!
— Добре! И тъй, няма да припадам!
— И няма да се нахвърлите веднага, особено върху мен!
— Това също, няма да се нахвърлям!
— Well, тогава ще рискувам. Та слушайте!
Наместо да пристъпи по-близо до мен, както прави човек при поверителни съобщения, той отстъпи две крачки назад.
— Тя ви е невярна!
— Коя?
— Ама че въпрос! Жена ви естествено! Херцлето, както я наричате, когато разговаряте с нея на немски!
— Слава Богу! — повторих аз. — Сега изцяло ми олекна на сърцето! Мислех си, че кой знае каква беда имате да ми изповядате!
— По дяволите! Умът ми не го побира! Казвам му аз на тоя мъж, че жена му му е изменила, а той на два пъти ми крещи "Слава Богу!". И с цялата си сериозност уверява как му било олекнало на сърцето! Да го схване, кой може! Аз не!
И пристъпвайки отново по-близо до мен, той продължи с най-сериозен тон:
— Аз също я обикнах, много я обикнах тая ваша Херцле. Уважавах я и я почитах. Считах я за най-добрата, най-милата, най-разумната и най-прекрасната жена в целия свят. За нея бях готов в огън и вода да скоча. Стария си живот да дам, десет пъти, сто пъти, хиляда пъти! Това вече отмина, изцяло отмина! За нея няма да ми мине през ум и в пламъка на клечка кибрит, в кафяна лъжичка вода да скоча. Тя не е достойна за това! Такъв мъж да има, такъв мъж! И въпреки това да му изневери! И то с какъв, с какъв само!
— И какъв пък?
— Не се ли досещате?
— Не.
— Да, понятно! То наистина хич не си е и за сещане. Де поне аз да бях този! Или някой друг бял! Но да ви измени с някакъв си червенокож, това е прекалено! Това чисто и просто е долно!
— Червенокож ли казахте? Младия орел все още лежи на мястото си, но кайовът вече не е тук, дигнал се е. Него сигурно имате предвид?
— Да, него! Жена ви се отдалечи именно с него!
— И това е всичко?
— Не, следва още много, твърде много. Да ви го разправям ли?
— Да, моля!
— Ето как стана: Аз бях бесен на тоя тип, защото целия следобед вчера той непрекъснато търталясваше с нея. Вече ви казах, че това възбуди подозрението ми. Предположих, че подпитва ловко жена ви, за да ни предаде после всички нас на индианците там долу. Реших да го наблюдавам и го сторих. Цяла нощ не мигнах. На сутринта той се събуди много рано. Жена ви излезе от палатката си. Тя има навика сутрин и вечер да се моли, вече го знам. И никога не го прави в палатката, а под открито небе. При това отива настрани, за да не я виждат. Така и днес. Когато се отдалечи, кайовът стана и я последва. Това ми се стори подозрително. Изчаках да мине малко време и тъй като нито тя, нито той се върна, промъкнах се след тях. И какво мислите видях?
— Е, какво?
— Те седяха на един камък!
— Повече нищо?
— Един до друг!
— Повече нищо?
Той ме погледна сащисано и продължи с повишен тон:
— В задушевна прегръдка!
— Повече нищо?
Тогава той ми се сопна:
— Мляскаха човки!
— Повече нищо?
— Червенокожият даде на вашето Херцле една целувка! — кресна ми оня.
— Повече нищо?
— И Херцлето ви го целуна пак! — изрева ми в лицето.
— Повече нищо? Повече нищичко? — попитах аз много дружелюбно и кротко.