Наследниците на Винету

— Това също, няма да се нахвърлям!

— Well, тогава ще рискувам. Та слушайте!

Наместо да пристъпи по-близо до мен, както прави човек при поверителни съобщения, той отстъпи две крачки назад.

— Тя ви е невярна!

— Коя?

— Ама че въпрос! Жена ви естествено! Херцлето, както я наричате, когато разговаряте с нея на немски!

— Слава Богу! — повторих аз. — Сега изцяло ми олекна на сърцето! Мислех си, че кой знае каква беда имате да ми изповядате!

— По дяволите! Умът ми не го побира! Казвам му аз на тоя мъж, че жена му му е изменила, а той на два пъти ми крещи "Слава Богу!". И с цялата си сериозност уверява как му било олекнало на сърцето! Да го схване, кой може! Аз не!

И пристъпвайки отново по-близо до мен, той продължи с най-сериозен тон:

— Аз също я обикнах, много я обикнах тая ваша Херцле. Уважавах я и я почитах. Считах я за най-добрата, най-милата, най-разумната и най-прекрасната жена в целия свят. За нея бях готов в огън и вода да скоча. Стария си живот да дам, десет пъти, сто пъти, хиляда пъти! Това вече отмина, изцяло отмина! За нея няма да ми мине през ум и в пламъка на клечка кибрит, в кафяна лъжичка вода да скоча. Тя не е достойна за това! Такъв мъж да има, такъв мъж! И въпреки това да му изневери! И то с какъв, с какъв само!

— И какъв пък?

— Не се ли досещате?

— Не.

— Да, понятно! То наистина хич не си е и за сещане. Де поне аз да бях този! Или някой друг бял! Но да ви измени с някакъв си червенокож, това е прекалено! Това чисто и просто е долно!

— Червенокож ли казахте? Младия орел все още лежи на мястото си, но кайовът вече не е тук, дигнал се е. Него сигурно имате предвид?

— Да, него! Жена ви се отдалечи именно с него!

— И това е всичко?

— Не, следва още много, твърде много. Да ви го разправям ли?

— Да, моля!

— Ето как стана: Аз бях бесен на тоя тип, защото целия следобед вчера той непрекъснато търталясваше с нея. Вече ви казах, че това възбуди подозрението ми. Предположих, че подпитва ловко жена ви, за да ни предаде после всички нас на индианците там долу. Реших да го наблюдавам и го сторих. Цяла нощ не мигнах. На сутринта той се събуди много рано. Жена ви излезе от палатката си. Тя има навика сутрин и вечер да се моли, вече го знам. И никога не го прави в палатката, а под открито небе. При това отива настрани, за да не я виждат. Така и днес. Когато се отдалечи, кайовът стана и я последва. Това ми се стори подозрително. Изчаках да мине малко време и тъй като нито тя, нито той се върна, промъкнах се след тях. И какво мислите видях?

— Е, какво?

— Те седяха на един камък!

— Повече нищо?

— Един до друг!

— Повече нищо?

Той ме погледна сащисано и продължи с повишен тон:

— В задушевна прегръдка!

— Повече нищо?

Тогава той ми се сопна:

— Мляскаха човки!

— Повече нищо?

— Червенокожият даде на вашето Херцле една целувка! — кресна ми оня.

— Повече нищо?

— И Херцлето ви го целуна пак! — изрева ми в лицето.

— Повече нищо? Повече нищичко? — попитах аз много дружелюбно и кротко.