Господарят демон на Каранда
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарят демон на Каранда». Краткое содержание книги:
— Трудно ми е да съчувствам на гролимите — измърмори Сади.
— Нямам нищо против неприятностите, на които са изложени — съгласи се Фелдегаст. — Но по пазарите се носи слух, че чандимите и пазачите на храма се придвижват към границата на Катакор.
— Въпреки карандите и демоните на Менга? — попита Силк изненадано.
— Това е нещо, което не разбирам — отговори Фелдегаст. — Но изглежда, чандимите и пазачите на храма не се интересуват нито от Менга, нито от неговата армия и демоните му.
— Започвам да си мисля, че може би са се обединили — рече Силк.
— Дори по-рано имаше признаци за това — напомни му Фелдегаст.
— Съюз — намръщи се Белгарат.
— Трудно е да се каже със сигурност, но Урвон има склонност към интриги и винаги се е противопоставял на императорския трон в Мал Зет. Ако е успял да привлече Менга на своя страна, най-добре ще е Кал Закат да се погрижи за безопасността си.
— Урвон в града ли е? — попита Белгарат.
— Не. Никой не знае къде е, но не е в двореца си.
— Много странно — отбеляза Белгарат.
— Всъщност — каза фокусникът — каквото и да прави Урвон и каквито и да са плановете му, мисля, че трябва да се придвижваме, без да вдигаме много шум, докато не пресечем границата и не навлезем в Катакор. Щом хрътките и пазачите на храма се присъединят към демоните и карандите, ще е безкрайно опасно да се приближаваме до къщата на Торак в Ашаба.
— Това е риск, който тъй или иначе трябва да поемем — мрачно каза възрастният мъж. — Трябва отидем в Ашаба и нищо, което се изпречи на пътя ни — било то хрътка, човек или демон — няма да ни попречи да стигнем там. Ще решаваме тези проблеми, когато се появят.
15.
Докато приятелите минаваха покрай мрачните стени на Мал Яска, облечените в ризници пазачи на храма им хвърляха подозрителни погледи.
— Мислиш ли, че ще ни проследят? — попита Дурник.
— Не е много вероятно — отговори Сади. — Огледай се наоколо. Тук има хиляди лагеруващи и се съмнявам, че както пазачите, така и гролимите ще поискат да си навлекат неприятности, проследявайки всяка група, когато си заминава.
— Прав си — съгласи се ковачът.
Късно следобед Мал Яска остана далече зад тях. Заснежените върхове в Катакор се издигаха все по-високо, а очертанията им рязко изпъкваха на фона на тъмносивите облаци, нахлуващи от запад.
— Би ли искал да спрем за през нощта преди да сме пресекли границата? — обърна се Фелдегаст към Белгарат. — Още колко остава до нея?
— Не е далече, древни.
— Охранявана ли е?
— Обикновено да.
— Силк — рече възрастният мъж, — избързай напред и поогледай.
Дребничкият драснианец кимна, пришпори коня си и препусна в галоп.
— Добре — каза Белгарат и махна на останалите да спрат, така че да може да го чува цялата група. — Всички, които видяхме този следобед, отиваха на юг. Никой не бягаше към Катакор. Човек, желаещ да се махне от някое място, не спира, когато види границата пред себе си. Просто продължава напред. Това означава, че има значителен шанс да не срещнем никого на мили разстояние от границата в Катакор. Ако тя не е охранявана, ще я пресечем и ще си потърсим подслон за през нощта от другата и страна.
— Но ако има пазачи? — попита Сади.
Очите на Белгарат заблестяха непоколебимо.
— Пак ще преминем.
— Следователно ще се наложи да започнем битка, нали?
— Точно така. Хайде да продължаваме.
След около петнадесет минути Силк се върна и докладва:
— На границата има десетина пазачи на храма.
— Има ли някаква възможност да ги изненадаме?
— Малка. Пътят е равен и на половин миля от граничния пост няма никакви дървета.
Възрастният мъж изруга, после каза:
— Значи така. Сигурно е, че те ще имат време най-малкото да се доберат до конете си, а ние не искаме да им позволим да избягат. Напомням ви онова, за което ни предупреди Фелдегаст — винаги трябва да запазваме хладнокръвие. Не поемайте никакви рисове, но искам да победим пазачите на храма още с първата атака. Поул, ти остани тук с дамите и с Ерионд.
— Но… — започна да протестира Велвет.
— Не спори с мен, Лизел — само този път.
— Не би ли могла лейди Поулгара да накара пазачите на храма да заспят, както приспа шпионите в Мал Зет? — предложи Сади.
— Сред пазачите има гролими, а това заклинание не действа при тях. Този път трябва да употребим груба сила — за всеки случай.
Сади кимна, слезе от коня и взе от земята един дебел клон. Удари с него по едно дърво, за да провери колко е здрав, и каза: