Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
— Как би могло? — отвърна му Гагнет също с усмивка.
— Изгубих волята си и сега се чувствам така, сякаш от мен е бил изрязан някакъв опасен тумор, а аз съм станал чист и свободен.
— Разбираш ли сега живота, Маскул?
Лицето на Гагнет беше придобило необикновена духовна, небесна красота. Приличаше на ангел, спуснал се от небесата.
— Не разбирам нищо, освен че вече нямам собствено аз и… че именно това е животът.
— Какво прави Гагнет? Пак ли обсъжда прословутото си синьо слънце? — долетя подигравателен глас зад тях.
Те се обърнаха и видяха будния Краг, който също бе станал прав. В този миг мъглата забули Алппен и цветът на слънцето от син се промени на ярък джал.
— Какво искаш, Краг? — попита Маскул направо.
Краг го изгледа странно. Водата наоколо плискаше.
— Маскул, не разбираш ли, че часът на смъртта ти настъпи?
Маскул не му отговори. Краг положи ръка на рамото му и той се почувства зле. Безсилен, падна на края на острова-сал. Сърцето му туптеше тежко с особени удари, които му напомняха думкането на барабана. Загледа вяло накъдрената от вълните вода. Стори му се, че погледът му прониква през нея… надолу… надолу… чак до тайнствения огън…
Водата изчезна. Двете слънца се скриха. Островът се превърна в облак и останал сам върху него, Маскул плуваше във въздуха… Далече долу всичко беше светлина — пожарът на Муспел. Огънят се издигаше все по-нагоре и нагоре, докато не изпълни целия свят…
Облакът стигна до една огромна отвесна черна скала, без връх или подножие. Увиснал в средата й, Краг, с огромен чук в ръка, нанасяше върху един кървавочервен кръг страховити удари. Ритмичните, звънтящи звуци бяха отвратителни. Скоро Маскул осъзна, че чува познатия барабан.
— Какво правиш, Краг?
Краг прекъсна занятието си и се обърна.
— Биенето на сърцето ти — отзова се ухилен той. Скалата, заедно с Краг, изчезна. Маскул съгледа Гагнет, размахващ ръце и крака във въздуха. Но не, не беше Гагнет — беше Кристалния. Сякаш се опитваше да се измъкне от светлината Муспел, ала огънят го обграждаше и накъдето и да се извъртеше, го лизваха пламъци. Той крещеше… Огънят го стегна в обръч. Той изпищя кански. Маскул мярна гадното размазано лице с текнали лиги и сетне видението изчезна.
Маскул отвори очи. Слабата светлина на Алппен както и преди огряваше плаващия остров. До него стоеше Краг, но Гагнет беше изчезнал.
— Как се нарича този океан? — обади се той, изговаряйки с мъка думите.
— Океанът на Суртур.
Маскул кимна и остана смълчан, захлупил лице в шепи.
— Къде е Найтспор? — попита внезапно той.
Краг се наведе към него и със сериозно изражение на лицето заяви:
— Ти си Найтспор.
Умиращият притвори клепачи и се усмихна. След малко ги отвори бавно и промълви:
— Кой си ти?
Краг мълчеше мрачно.
Свирепа болка преряза сърцето на Маскул и той умря начаса.
Краг обърна глава настрани и рече:
— Най-после нощта наистина свърши, Найтспор… Съмна се.
— Защо беше нужно всичко това? — попита Найтспор, загледан дълго и съсредоточено в тялото на Маскул.
— Попитай Кристалния — отвърна рязко Краг. — Неговият свят не е шегичка. Хватката му е желязна, макар моята да е още по-силна… Маскул беше негов. Найтспор обаче е мой.
21. МУСПЕЛ
Мъглата се сгъсти толкова, че двете слънца съвсем изчезнаха и стана тъмно като в рог. Найтспор не виждаше дори спътника си. Водата плискаше тихо около острова-сал.
— Каза, че нощта свърши — обади се Найтспор, — но още е тъмно. Мъртъв ли съм или съм жив?
— Още сме в света на Кристалния, макар вече да не му принадлежиш. Приближаваме Муспел.
Найтспор усети силно безмълвно туптене във въздуха — ритмично пулсиране в четири такта.
— Барабанът! — възкликна той.
— Разбираш ли ударите или си ги забравил?
— Почти ги разбирам, само че съм съвсем объркан.
— Кристалния е забил много дълбоко ноктите си в духа ти — рече Краг. — Ударите идват от Муспел, а ритъмът им преминава през атмосферата на Кристалния. Той обича да казва, че същността на звука е в ритъма, но за мен ритъмът е само глупаво, убийствено и скучно повторение.
— Спомням си — промълви Найтспор, гризейки нокти в тъмното.
Пулсирането се чуваше все по-ясно и звучеше като далечно барабанене. Някъде отдалеч, право пред тях проблесна малко петно от странна светлина и слабо озари полюляващия се остров и гладката, почти огледална морска повърхност.
— Всички ли хора успяват да избягат от отвратителния свят или сме само единици? — попита Найтспор.