Пътешествие към Арктур

— Отново ли се връщаш в битката? — попита Найтспор, хапейки пръстите си.

— Да.

— Не смея сам.

Оглушителният тътен на ритмичното барабанене кънтеше като същински удари, сипещи се върху главата му. Изумителните блясъци го заслепяваха, но същевременно по някакъв свой си начин не излъчваха истинска светлина, а грееха с чувство, което се възприемаше като светлина. Двамата се приближаваха към тъмната стена, право към светлото петно, носени от течението на гладката като стъкло вода, чието ниво се бе изравнило с прага.

Шумът ги оглуши, вече не можеха да разменят нито дума.

След няколко мига се озоваха пред вратата. Найтспор се обърна с гръб и закри очи с длани, но светлината и така го заслепяваше. От страстните чувства тялото му сякаш се уголеми и при всеки страховит удар потреперваше.

Пред отвора на входа нямаше врата. Краг скочи на скалистата площадка и дръпна Найтспор вътре.

Щом прекрачиха прага, светлината изчезна. Ритмичните звуци-удари стихнаха. Найтспор свали ръце… Наоколо беше тъмно и тихо като в отворен гроб, само въздухът бе изпълнен с мрачна изгаряща страст, която изпъкваше на светлината и звука така, както гланцът изпъква на матов фон.

— Не зная дали ще мога да го понеса — с ръка на сърце произнесе Найтспор и погледна към спътника си. Не можеше да го види, но чувстваше присъствието му по-живо и осезаемо от всякога.

— Върви и не губи време, Найтспор… Тук времето е много по-ценно, отколкото на Земята. Не можем да пропилеем и две минути. Пред теб са ужасни и трагични дела, които няма да чакат заради нас… Влизай и не спирай за нищо на света!

— Къде отивам? — шепнеше Найтспор. — Забравих всичко.

— Влизай! Влизай! Пътят е само един, няма да сбъркаш.

— Защо ме насилваш, щом съм длъжен отново да изляза? — противеше се Найтспор.

— За да излекуваш раните си.

Миг преди да довърши фразата си, Краг скочи обратно на острова-сал. Найтспор неволно се засили подир него, ала се опомни и спря. Краг бе изчезнал. Всичко вън бе потънало в непрогледен мрак.

Найтспор остана сам и в този миг сърцето му се изпълни с възторг, сякаш в него зазвучаха хиляди тромпети.

Точно пред него, до нозете му, се виждаше долният край на една стръмна и тясна извита каменна стълба. Друг път нямаше.

Найтспор постави крак на първото стъпало и вдигна поглед нагоре. Нищо не виждаше, но усещаше всеки сантиметър по-напред с вътрешното си чувство. Студена, мрачна, забравена стълба, която се стори на ликуващата му душа път към небето.

След като измина десетина стъпала, спря да поеме дъх. Изкачването ставаше все по-трудоемко с всяка стъпка нагоре — сякаш носеше на рамене тежък човек. В паметта му отекна позната струна. Найтспор продължи и след десетина стъпала стигна до прозорец, изсечен в една висока амбразура.

Качи се в нея и надникна през прозореца, който беше направен от нещо подобно на стъкло, но през него не се виждаше нищо. Отвън долиташе само някакво вълнение, което го порази и вледени кръвта му. За миг това колебание на атмосферата прозвуча като сподавен, издевателски и просташки смях, отекнал от другия край на света, в следващия — като безшумното непрестанно пулсиране на някакъв мощен машинен двигател, придружено от ритмична вибрация на въздуха. Две усещания, които едновременно бяха и различни, и еднакви, свързани помежду си както душата с тялото. Найтспор бе дълго заслушан в тях, после се отдръпна от нишата на амбразурата и продължи нагоре. Изкачването стана още по-трудно.