Звездите светят над нас
- Автор: Шелдон Сидни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дафина Китанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Звездите светят над нас». Краткое содержание книги:
— Но това не е честно спрямо теб, Мариан.
Тя криво се усмихна.
— Животът невинаги е справедлив, нали? — „Ако беше, аз щях да съм мисис Филип Адлър.“ — Не се безпокой. Ще се оправя.
— Но тогава поне ме остави да направя нещо за теб. Нека ти дам пари, за да…
— Благодаря ти, но не.
Искаше да му каже толкова много неща, ала знаеше, че е безнадеждно. Той беше влюбен. Тя каза:
— Върни се при нея, Филип.
Строежът се намираше в Чикаго на Уобаш Авеню, южно от центъра на града. Това беше двадесет и пет етажна сграда, изградена до половина. Една полицейска кола без отличителни знаци спря на ъгъла и от нея слязоха двама детективи. Приближиха се и спряха един от минаващите работници.
— Къде е техническият ръководител?
Той посочи едър, плещест мъж, който ругаеше един работник.
— Ей го там.
Детективите отидоха при него:
— Вие ли ръководите тук?
Той се обърна и нетърпеливо отвърна:
— Не само ръководя, но и съм много зает. Какво искате?
— Имате ли във вашата бригада човек на име Джеси Шоу?
— Шоу? Разбира се. Ето го там горе — той посочи един мъж, работещ на желязното скеле десетина етажа по-нагоре.
— Бихте ли го повикали да слезе, моля?
— По дяволите, не. Той има работа…
Един от детективите извади значката си.
— Извикайте го долу.
— Какво има? Загазил ли е Джеси?
— Не. Просто искаме да поговорим с него.
— Добре — ръководителят се обърна към един от мъжете, работещ наблизо. — Качи се горе и кажи на Джеси да слезе тук.
— Дадено.
След няколко минути Джеси Шоу се приближи към двамата детективи.
— Тези мъже искат да говорят с теб — рече ръководителят и се отдалечи.
Джеси се ухили на двамата.
— Благодаря. Почивката ще ми дойде добре. С какво мога да ви бъда полезен?
Един от детективите извади ръчен часовник.
— Твой ли е този часовник?
Усмивката на Шоу угасна:
— Не.
— Сигурен ли си?
— Аха — той посочи китката си. — Аз нося „Сейко“.
— Но ти си заложил този часовник.
Шоу се поколеба.
— О, да. Копелето ми даде само петстотин за него. Той струва поне…
— Каза, че часовникът не е твой.
— Така е. Не е мой.
— Откъде го взе?
— Намерих го.
— Наистина ли? Къде?
— На тротоара близо до сградата, в която живея — той се вживяваше постепенно в измислицата си. — Лежеше в тревата. Излязох от колата си и ето ти — слънцето падаше върху гривната и тя блестеше. Затова и го видях.
— Имал си късмет, че денят не е бил облачен.
— Да.
— Мистър Шоу, обичате ли да пътувате?
— Не.
— Лошо. Ще направите малко пътуване до Ню Йорк. Ще ви помогнем да си съберете багажа.
Когато отидоха в апартамента на Шоу, двамата детективи започнаха да разглеждат наоколо.
— Стойте! — викна Шоу. — Момчета, имате ли заповед за обиск?
— Не ни трябва. Ние само ти помагаме да си събереш нещата. Единият погледна в гардероба. На една от полиците имаше кутия от обувки. Той я свали и я отвори.
— Исусе! Виж какво е оставил Дядо Мраз.
Лара беше в кабинета си, когато по уредбата се чу гласът на Кати.
— Мистър Тили е на четвърта линия, мис Камерън.
Тили беше проектант-ръководителят на „Камерън Тауърс“. Лара вдигна телефона:
— Ало?
— Днес сутринта имахме малък проблем, мис Камерън.
— Да?
— Избухна пожар. Вече е угасен.
— Какво стана?
— Имаше експлозия в един от агрегатите на климатичната инсталация. Изгоря трансформаторът. Стана късо съединение. Изглежда, че някой го е свързал погрешно.
— Много ли е лошо?
— Ами, ще изгубим май ден-два. За това време ще успеем да изчистим всичко и да го свържем наново.
— Стой там и ме дръж в течение.
Всяка вечер Лара се прибираше вкъщи разтревожена и изтощена.
— Тревожа се за теб — каза й Филип. — Мога ли да помогна с нещо?
— С нищо, скъпи. Благодаря ти — тя успя да се усмихне. — Просто имам проблеми в работата.
Той я прегърна.
— Казвал ли съм ти някога, че съм луд по теб?
Тя го погледна и се усмихна.
— Кажи ми го пак.
— Луд съм по теб.
Тя се притисна към него и си рече: „Ето това искам. От това имам нужда.“
— Любими, когато разреша своите дребни проблеми, хайде да заминем някъде само двамата.
— Дадено.
„Някой ден трябва да му кажа как постъпих с Мариан. Знам, че е лошо. Но бих умряла, ако го загубя“, помисли Лара.
На другия ден Тили отново се обади:
— Вие ли отменихте поръчката за мрамора за пода във фоайето?
— Защо бих направила подобно нещо? — бавно попита Лара.