Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Зад него Бруенор и Кати-Бри като че ли имаха повече успех. Стрелите на Таулмарил прелитаха над главата на джуджето и сееха смърт в прииждащите редици на плъхочовеците. Малцината, които успееха да се приближат до Бруенор — залитайки и ниско приведени, за да избегнат сребърните стрели — ставаха лесна плячка за джуджето.
Ала при толкова неравностойно съотношение на силите приятелите знаеха, че и най-малката грешка може да им коства живота.
Плюейки и съскайки злобно, плъхочовеците започнаха да се отдалечават от Уолфгар. Дошъл бе моментът да действа, разбра той, и безстрашно ги последва.
Внезапно редиците на хоратаплъхове се разделиха на две и в самия край на осветения от факлата кръг Уолфгар видя как един от тях вдигна тежък арбалет и стреля с него.
Младежът инстинктивно се прилепи до стената и успя да се дръпне навреме, ала Кати-Бри, застанала зад него, с гръб към стрелеца, така и не видя летящата стрела.
Внезапно я прониза раздираща болка и тя усети топлината на собствената си кръв, стичаща се във врата й. Обгърната от черния покров на мрака, Кати-Бри рухна на земята.
Безшумен като самата смърт, Дризт се промъкваше през тъмните коридори. Беше прибрал Сиянието в ножницата, за да не може синкавата му светлинка да го издаде, ала десницата му здраво стискаше другия магически ятаган. Тунелите се разклоняваха във всички посоки, но елфът бе сигурен, че ще успее да намери пътя до своите приятели. Ала в края на всеки нов коридор, по който тръгнеше, Дризт виждаше факлите на все нови и нови плъхочовеци.
Мракът бе достатъчно непрогледен, за да скрие прокрадващия се елф, но въпреки това Дризт не можеше да се отърве от натрапчивото чувство, че някой следи, нещо повече — предвижда! — всеки негов ход. Наоколо се отваряха все нови и нови тунели, ала онези, в които нямаше плъхочовеци и по които можеше да поеме, ставаха все по-малко. Разстоянието между него и приятелите му се увеличаваше с всяка следваща крачка, ала вече не можеше да се върне обратно — хоратаплъхове бяха изпълнили тунела зад него, отрязвайки пътя му назад.
Дризт спря в една тъмна ниша и се огледа наоколо, опитвайки се да прецени какво разстояние бе изминал. Във всички тунели зад него играеха пламъците на запалени факли, ала Дризт бързо разбра, че всъщност преследвачите му съвсем не са толкова много, колкото си мислеше — групичките плъхочовеци, които изникваха след всеки завой, най-вероятно бяха същите, които бе видял при предишния. Явно бе, че се движат успоредно с него.
Това обаче не го успокои, а само затвърди подозренията му — някой не просто го следеше, но и направляваше стъпките му в желаната от него посока.
Уолфгар се обърна и се спусна към падналата си любима, обичната му Кати-Бри, ала плъхочовеците светкавично се нахвърлиха върху него. В гърдите на исполина закипя изпепеляваща ярост. Той се вряза в редиците на нападателите си, покосявайки всеки, който попаднеше под ударите на могъщия му чук. Онези, които успееха да се измъкнат от обсега на Щитозъб, не съумяваха дори да си поемат дъх преди разяреният варварин да ги удуши с голи ръце. Плъхочовеците успяха да му нанесат няколко не особено силни удара, ала една-две драскотини не бяха в състояние да спрат побеснелия исполин.
По пътя си напред той минаваше направо през телата на падналите, смазвайки издъхващите плъхочовеци с тежките си ботуши. Оцелелите получовеци се разбягаха панически.
В края на тунела, стрелецът трескаво се мъчеше да постави нова стрела в арбалета, ала все не успяваше — не можеше да откъсне очи от страховитата сцена, която се разиграваше пред него, а ужасът му се засилваше още повече при мисълта, че в този миг единственото желание на разярения исполин бе да го убие.
Редиците на плъхочовеците пред Бруенор се поразредиха малко и това му даде възможност да се погрижи за Кати-Бри. Блед като платно, той се приведе над младата жена и отметна гъстата й червеникава коса, станала още по-тежка от изтеклата кръв.
Внезапно Кати-Бри отвори очи и вдигна замъглен поглед към него.
— Само още няколко сантиметра и сега щях да съм мъртва — усмихна се тя и смигна на джуджето.
Бруенор трескаво огледа раната й и с облекчение видя, че момичето беше право. Стрелата я бе ожулила лошо, ала изстрелът не бе успял да я нарани сериозно.
— Добре съм — настоя Кати-Бри и се опита да стане, но Бруенор я задържа.