Стоманеното сърце

Опитах да не им обръщам внимание, доколкото можеше. Фокусирах се върху тензора и вибрациите. За миг си помислих, че усещам нещо, ниско бръмчене — дълбоко и силно.

Изчезна. Това беше глупаво. Все едно да опиташ да пробиеш дупка в стената само с бутилка сода.

— Съжалявам, Проф — обадих се аз. — Прецакан е абсолютно.

Проверих магазина в пистолета на баща си. Пет куршума. Пет скъпоценни куршума, които може би щяха да наранят Стоманеното сърце. Нямаше да имам шанса да го разбера.

— Времето ти изтича, приятел! — викна войникът към мен.

— Трябва да удържиш — напрегнато изрече Проф. При толкова намален звук гласът му звучеше слаб.

— Отиди при Тиа — казах му аз и започнах да се подготвям.

— Тя ще бъде наред — обясни Проф. — Ейбрахам е тръгнал да й помага, а скривалището е проектирано с мисълта за нападение. Тя може да запечата входа и да ги очаква. Дейвид, трябва да удържиш достатъчно дълго, за да пристигна аз.

— Ще се постарая да не ни хванат живи, Проф — обещах аз. — Безопасността на Възмездителите е по-важна от мен.

Потърсих около Меган, взех пистолета й и вдигнах предпазителя му. ЗИГ Зауер Р226, калибър 40. Хубаво оръжие.

— Идвам, синко — тихо произнесе Проф. — Дръж се.

Надигнах се. Войниците настъпваха с вдигнати оръжия. Вероятно искаха да ме заловят жив. Е, може би това ще ми позволи да отнеса няколко от тях, преди да падна.

Взех оръжието на Меган и пуснах серия бързи изстрели. Те произведоха търсения ефект — неприятелят се пръсна и търсеше прикритие. Някои отвърнаха на стрелбата и около мен се разхвърчаха парченца — тухлите се пръскаха под огъня на автоматичните оръжия.

Е, толкова за надеждата, че ме искат жив.

Потях се.

— Много път има, а?

Чух се как говоря на Меган, докато клечах и стрелях по някакъв войник, който се беше промъкнал твърде близо. Май един от куршумите проби бронята му — куцукаше, докато се хвърляше зад няколко ръждиви варела.

Отново приклекнах; автоматичният огън звучеше като фишеци в тенекиена кутия. Всъщност то донякъде и това си беше. Оправям се. Усмихнах се криво, хвърлих пълнителя от пистолета на Меган и поставих нов.

— Съжалявам, че те разочаровах — произнесох към неподвижното й тяло. Дишането й стана по-плитко. — Заслужаваше да преживееш това, дори и аз да не оцелея.

Опитах да изстрелям още куршуми, но стрелбата ме върна зад укритието, преди да мога да дам и един изстрел. Дишах тежко и обърсах кръв от бузата си. Някое от експлодиралите парченца тухла е ударило достатъчно силно, за да ме пореже.

— Знаеш ли — казах аз, — мисля, че хлътнах по теб в първия ден. Глупаво, а? Любов от пръв поглед. Ама че клише.

Пуснах три изстрела, но сега войниците бяха по-малко уплашени. Бяха се усетили, че съм само един и че съм въоръжен само с пистолет. Вероятно бях жив само задето взривих мотора — притесняваха се от експлозиви.

— Дори не знам дали мога да го нарека любов — прошепнах и презаредих. — Влюбен ли съм? Само увлечение ли е? Познавахме се по-малко от месец и около половината от това време ти се отнасяше с мен като с боклук. Но в деня на удара по Случайност и онзи ден в електроцентралата, сякаш имаше нещо. Имаше… Не знам. Нещо заедно. Нещо, което исках.