Стоманеното сърце

— Малко съм зает — изсумтя той.

Още стрелба прозвуча отзад. Нещо уцели мотора, раздруса ни и Меган изруга.

— Сградата, Тиа! — извиках аз. — Как да я намерим? Вътре ще се откачим от тях.

— Втората надясно — насочи ни Тиа. — После направо до края на улицата. Един стар мол, а каналът е точно зад него. Търсех други пътища, но…

— Ще свърши работа — късо рече Меган. — Дейвид, готов да отвориш мястото за нас.

— Дадено — и закрепих оръдието, макар да бе по-трудно, тъй като беше набрала скорост.

Минахме покрай един ъгъл, после свърнахме към широка ниска постройка в края на улицата. Смътно си спомнях моловете от дните преди Злочестие. Бяха пазари с всичко вътре.

Меган караше бързо и отиваше право към него. Прицелих се внимателно и пробих отвор в стоманените врати на фасадата. Минахме през дима и навлязохме в притискащата чернота на изоставената сграда. Фарът на мотора разкриваше магазини и от двете ни страни.

Мястото отдавна е било ограбено, въпреки че из магазините беше останала доста стока. Превърнатите в стомана дрехи не бяха особено полезни.

Меган се придвижваше с лекота из откритите коридори на мола и ни изкачи по замрелия ескалатор на втория етаж. В сградата отекнаха двигатели — мотоциклетите на Правоприлагането ни последваха вътре.

Тиа явно не можеше да ни води повече, но Меган изглежда имаше идея какво върши. От балкона горе стрелях по следващите ни мотори. Ударих в пода пред тях, унищожих част от него и накарах няколко да се измъкнат, а другите се пръснаха да се крият. Явно никой от тях не беше шофьор от класата на Меган.

— Стена пред нас — съобщи тя.

Унищожих я, после погледнах енергометъра отстрани на магнитното оръдие. Проф беше прав; бях го изтощил доста бързо. Може би имахме още два изстрела.

Изръмжахме във въздуха, граватониката на мотора се задейства и смекчи приземяването ни, когато слязохме с един етаж в коридора долу. Въпреки това се ударихме здраво; моторът не е бил проектиран за скокове от толкова високо. Аз изсумтях, а задникът и краката ми подскочиха от удара. Меган веднага подкара машината напред по тясната улица зад мола.

Можех да видя как земята се снижава напред. Каналът. Само трябваше да…

Блестящ черен коптер се издигна пред нас от канала, а ротационните картечници от двете му страни започнаха да се завъртат.

Нямаш никакъв шанс, помислих си аз, вдигнах магнитното оръдие с две ръце и се прицелих. Меган се сниши и моторът докосна края на канала. Коптерът откри огън. Можех да видя каската на пилота през стъклото на кабината.

Стрелях.

Често бях мечтал за това как извършвам невероятни неща. Представял си бях какво ли ще бъде да работя с Възмездителите, да се сражавам с Епичните, наистина да върша неща, вместо само да си седя и да мисля за тях. С този изстрел най-после моят шанс дойде.

Останах във въздуха, гледах стотонната смъртоносна машина и натиснах спусъка. Чукнах право покрива на хеликоптера и изпарих него и пилота вътре. За миг се почувствах, както трябва да се чувстват Епичните. Като бог.