Стоманеното сърце

Таванът беше солиден, без отвори за въздуха отгоре, както в района, където бях израсъл. Отдясно определено дочух да отекват викове. Отзад чух дрънчене — стоманени крака тропаха по стоманения под. Още викове. Намерили бяха мотора.

Облегнах се на стената, преместих тежестта на Меган, после натиснах бутона на писалката-детонатор. С облекчение чух едно пук, когато резервоарът на мотора избухна. Виковете се усилиха. Може би съм помел неколцина с взрива; ако наистина имах късмет, щяха да предположат, че се крия някъде около останките на мотора и съм хвърлил граната или нещо такова.

Вдигнах Меган и после свих наляво на кръстовището. Кръвта й се беше просмукала в дрехите ми. Сигурно е мъртва вече…

Не. Нямаше да мисля за това. Единият крак пред другия. Помощта пристига. Проф обеща, че ще дойде помощ. Ще дойде. Проф не лъжеше. Джонатан Федрус, създател на Възмездителите. Човек, когото някак си разбирах. Ако на този свят имаше нещо, на което да смятам, че мога да се опра, то това беше той.

Повървях пет минути, преди да се наложи да спра изведнъж. Тунелът пред мен свърши в равна стоманена стена. Без изход. Погледнах през рамо и видях фенерчета и движещи се сенки. Нямаше измъкване оттук.

Коридорът наоколо ми беше широк, може би двадесет крачки, и висок. На пода се търкаляше старо строително оборудване, макар че повечето май е било отнесено от случайни типове. Имаше няколко купчини натрошени тухли и блокчета от сгурия. Напоследък някой е правил още стаи тук долу. Е, това можеше и да осигури някакво прикритие.

Прекатурих се, положих Меган на земята зад най-голямата купчина и нагласих телефона си на ръчно отговаряне. Проф и останалите нямаше да могат да ме чуват, освен ако не докоснех екрана на излъчване, но това означаваше, че те няма и да разкрият положението ми при опит да се свържат с мен.

Приклекнах зад тухлите. Купчината не ме закриваше напълно, но беше по-добре от нищо. Притиснат в ъгъла, врагът ме превъзхожда по огнева мощ, нямам път за…

Изведнъж се почувствах като идиот. Бръкнах в джоба с цип на крачола и потърсих тензора. Измъкнах го с усещане за триумф. Може би бих могъл да копая до стоманените катакомби или просто до другата страна и да намеря по-безопасен път.

Надянах ръкавицата и чак тогава разбрах, че тензорът е на парченца. Гледах го отчаяно. Беше в джоба на крака, върху който паднах, и джобът е бил скъсан в долната си част. На тензора му липсваха два пръста, електрониката му беше счупена — парчетата висяха като очи, подаващи се от очните кухини на някое зомби в стар филм на ужасите.

Почти се засмях, щом се отпуснах отново. Войниците от Правоприлагането претърсваха коридорите. Викове. Стъпки. Фенери. Приближаваха се.

Мобилният премигна леко. Намалих звука, натиснах екрана и се наведох.