Стоманеното сърце
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Reckoners #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-954-2908-69-2
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стоманеното сърце». Краткое содержание книги:
Взех одеяло от постелята на Меган — нямаше чаршафи — и го донесох, за да я завия. Проф ме изгледа и явно се канеше да критикува лекомислената постъпка, но си удържа езика. Нагласих завивката на раменете на Меган, но оставих главата й открита. Не зная защо хората закриват лицето, когато някой е умрял. Лицето е единственото нещо, което все още изглежда наред. Докоснах го с пръстите си. Кожата още беше топла.
Това не се случва, вдървено си помислих аз. Възмездителите не се издънват така.
За съжаление, фактите — моите собствени факти — заляха ума ми. Възмездителите се издънваха; хора от Възмездителите умираха. Бях проучвал това. Бях го изследвал. Случваше се.
Трябва да осигуря грижи за тялото й, помислих си аз и се наведох, за да я вдигна.
— Остави тялото — нареди Проф.
Не му обърнах внимание, а после усетих как стисва рамото ми. Вдигнах замъглен поглед и намерих лицето му остро, очите разширени и ядосани. Омекнаха, когато го изгледах.
— Станалото е станало — започна той. — Ще изгорим подземието и това ще е подходящо погребение за нея. Като оставим това настрана, опитът да пренесем тялото просто ще ни забави, а може и да бъдем убити. Войниците вероятно все още наблюдават предната позиция. Не можем да знаем колко време ще им отнеме да намерят новата дупка, която съм прокопал тук.
Той се спря.
— Няма я, синко.
— Трябваше да тичам по-бързо — прошепнах аз, точно обратното на казаното от Тиа. — Щях да мога да я спася.
— Гневен ли си? — попита ме Проф.
— Аз…
— Остави вината — продължи той. — Остави отричането. Стоманеното сърце й направи това. Той е целта ни. Това трябва да бъде твоят фокус. Нямаме време за скръб; имаме време само за мъст.
Усетих как кимам. Мнозина биха определили тези думи като неправилни, но те ми помогнаха. Проф беше прав. Ако паднех духом и скърбях, щях да умра. Имах нужда от нещо, което да измести тези чувства, от нещо силно.
Гняв към Стоманеното сърце. Това щеше да свърши работа. Беше ми отнел баща ми, а сега ми отне и Меган. Имах тайното усещане, че докато той е жив, ще ми отнема всичко, което обичам.
Да мразя Стоманеното сърце. Да използвам това, за да ме поддържа. Да… Можех да го направя. Кимнах.
— Събери бележките си — каза Проф — и после вземи изобразителя. Напускаме след десет минути и ще унищожим всичко, което оставяме.
Гледах назад по новия тунел, изсечен от Проф към скривалището. В края му блестеше остра червена светлина — погребална клада за Меган. Нагласеният от Ейбрахам взрив бе достатъчно мощен, за да разтопи стоманата; можех да доловя горещината тук, толкова далеч.
Ако Правоприлагането успееше да се вмъкне в укритието, щяха да намерят само сгурия и прах. Изнесохме всичко, което можахме, а Тиа прибра още малко в тайна дупка, която тя накара Ейбрахам да изсече в един коридор наблизо. За втори път за един месец гледах един познат ми дом да гори.
Този отнесе със себе си нещо много скъпо. Исках да кажа сбогом, да го прошепна или поне да си го помисля. Не можех да създам думата. Просто… Предполагам, че просто не бях готов.
Обърнах се и последвах останалите; отдалечавахме се в мрака.
Час по-късно продължавах да вървя през тъмния коридор, свел глава, с провесена на гърба раница. Бях толкова уморен, че едва можех да мисля.
Все пак беше странно — омразата ми беше силна за кратко време, а сега бе просто хладка. Замяната на Меган с омразата май беше лоша сделка.
Отпред имаше движение и Тиа отстъпи. Тя бързо бе сменила окървавените си дрехи. Накара и мен да направя същото, преди да изоставим укритието. Измих си и ръцете, но под ноктите ми все още имаше засъхнала кръв.
— Хей — каза Тиа. — Изглеждаш доста уморен.
Свих рамене.
— Искаш ли да говорим?
— Не за нея. Просто… не сега.
— Окей. Тогава за нещо друго може би?
Нещо, което да те отвлича, намекваше тонът й.
Е, може би щеше да бъде хубаво. Само дето единственото друго нещо, за което исках да говоря, беше почти толкова тежко.
— Защо Проф ми е толкова бесен? — тихо попитах аз. — Изглеждаше… Изглеждаше възмутен, че е трябвало да дойде да ме спасява.
От това ми призляваше. Когато ми говореше по мобилния телефон, звучеше насърчително, решен да помогне. После… сякаш беше друг човек. Това все още си стоеше в него, докато вървеше сам начело на групата.
Тиа проследи погледа ми.
— Проф има някои… лоши спомени във връзка с тензорите, Дейвид. Не обича да ги използва.
— Но…
— Не ти е бесен — продължи Тиа — и не е ядосан, че е трябвало да те измъква, независимо как може и да е изглеждало. Бесен е на себе си. Просто има нужда от известно време насаме.