Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
— Арчибалд!
Той не може да реши да ме остави. Аз съм кралица-регент: длъжен е да изчака, докато му позволя да си тръгне. Но той се покланя много ниско и прави жест на коняря да ме вдигне обратно върху коня.
— На конете — нарежда. — Отиваме в Бърик.
Притиснала лице към неподатливия му гръб, плача безмълвно. Чувствам как големият ми корем се надига и спуска от риданията ми и си мисля, че това дете ще получи възможно най-лошото посрещане при идването си на бял свят. Със сигурност изобщо няма да преживее това. Казвам си, че самата аз никога няма да го преживея, а после си помислям, че се надявам да стане така. Арчибалд може да се бори с честта и със съвестта си, а брат ми може да се весели със съпругата си и сестра ми, и всички могат да забравят, че някога съм живяла и съм се опитала да направя каквото е правилно за своите две страни и двамата си сина, докато всички те пилеят цели състояния и захвърлят на вятъра политическата изгода, за да задоволят собствените си желания. Подсмърчам леко от ревност и самосъжаление; междувременно започва да вали и аз заспивам, опряла буза в гърба на съпруга си; шапчицата покрива лицето ми, а раменете ми постепенно стават все по-влажни.
Събуждам се, когато спират, за да напоят конете и всички да се нахранят. Небето е в прекрасен мъглив тъмносин цвят; облаци като сив тюл, положен върху син сатен, очертават хоризонта. Арчибалд ме повдига да сляза от коня и ми помага да седна на земята, където някой е постлал рогозка. Придворната ми дама ми носи вино, малко хляб, месо, прислужницата ми коленичи пред мен, за да ми държи чашата. Не смея да кажа на никого колко ужасно зле се чувствам.
Тук земята е дива и открита — това е пустош, никой не живее тук, никой не обработва земята, никой дори не ловува. Това са откритите земи край границата, където е твърде диво за живеене и опасно да се строи дом, ако не е укрепен. Имам усещането, че небесата са огромни и надвиснали ниско, а малката ни процесия пълзи като групичка мравки из огромната низина. Поне никой няма да ни намери, помислям си. Пустошта е толкова огромна, а пътищата са толкова, че никой няма да успее да се досети къде сме.
Хапвам малко хляб, пия малко вино и вода. Дамите ми ме насилват да ям и пия още, но болката в корема ми е толкова силна, та имам чувството, че ще повърна, ако хапна повече от един залък.
Арчибалд се приближава, докато ме увещават да пийна малко разреден ейл.
— Трябва да продължим — казва той направо.
— Боли ме кракът — казвам. — Не мисля, че мога да се кача обратно на седлото.
— Съжалявам, но нямаш избор. Трябва да стигнем до Англия. Олбъни ще разбере, че се отправяме към Бърик. Тепърва имаме да изминем около шест мили; почти стигнахме. Трябва да се прехвърлим през границата. Лорд Дейкър казва, че трябва да се постараем между Олбъни и нас да не бъде разменен дори един изстрел. Това са заповеди на крал Хенри. Дори един-единствен изстрел би означавал война между Англия и Шотландия. А Франция е готова да изпрати армия в подкрепа на Шотландия. Той казва, че не трябва да ставаме причина за нарушаването на мира.
— Не ме е грижа — казвам упорито. — Нека Олбъни дойде! Нека окажем съпротива и започнем война. Това може да е наказанието на Хари, задето не дойде преди.
— А ти знаеш ли къде си? — пита ме Арчибалд. Младият му глас звучи заядливо, сякаш тормози друго дете в учебната стая. — Знаеш ли къде се намираш, когато говориш за започване на война?
Поклащам глава.
Придворната ми дама се навежда и прошепва в ухото ми:
— Намираме се на пътя, по който вашият съпруг, кралят, пое, когато потегли на юг към Флодън, ваша светлост. Собственият ми съпруг умря по пътя, и е погребан наблизо.
Арчибалд вижда ужасеното ми лице и се изсмива рязко.
— Няма да има война за теб — казва. — Всички ще загинем, преди армията на Хари да направи и една крачка извън Лондон. Оръдията отново ще разорат тези поля, още преди брат ти да свика парламента си. Забравяш какъв велик пълководец беше съпругът ти — той каза, че неговото оръдие ще означава края на стария начин за водене на война, края на рицарското благородство, и беше прав. Трябва да живеем в света, който той предвиди. Сега ставай. Трябва да вървим.
Извиквам и се вкопчвам в Арчибалд, когато ме повдигат върху допълнителното седло с възглавницата. Болката е толкова силна, та имам чувството, че бедрото ми е счупено. При всяко движение болката ме пронизва като меч, сепвам се на всяка крачка, когато конят започва отново да се тътри уморено на юг.