Наследниците на Винету
- Автор: Май Карл
- Серия: winnetou #4
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Калем 90, Гея-Либрис
- ISBN: 954-434-032-7
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Наследниците на Винету». Краткое содержание книги:
Докато Младия орел се грижеше за конете, аз издигнах с Паперман палатката. Старият скитник се намираше в лошо настроение. Кашляше и ръмжеше на себе си, сякаш искаше нещо да каже, пък не можеше да го подхване. Ето защо го запитах направо какво му е.
— Какво ще ми е! — отговори той, но така, че единствено аз да го чуя. — Яд ме е!
— На какво?
— И не му вярвам!
— На кого?
— На кайова!
— Защо?
— И още питате? Нима нищо не виждате, нищичко? Нямате ли и самият очи?
— За какво?
— За какво? Странни въпроси! На какво? На кого? Защо? За какво? И на такива разпокъсани срички човек трябва да може да даде разбираем отговор! Знаете ли колко време мина, откак се натъкнахме на тоя кайова?
— Близо шест часа… — Правилно! И какво правеше той през тия шест часа?
— Водеше ни насам.
— Не това имах предвид. То си му беше в задълженията. Той обаче стори нещо, което хич, ама хич не беше негов дълг! Да, да, хич! Не ви ли е яд и вас на това?
— Мен ли? Не ми е известно нещо, на което да би трябвало да се ядосам!
— Тъй ли? Наистина? Нищо, нищичко? Нищо ли е това, дето тоя индианец в продължение на шест пълни часа яздеше непрестанно до вашата лейди и в такава степен я бе обсебил в разговор, че тя ни уши, ни очи имаше за другите хора, включително и за вас самия? Нищо ли е наистина това?
Ето какво било! Той ревнуваше от кайова! Беше обикнал моята жена, много я беше обикнал и когато тя побеседваше по път с него четвърт или половин час, това го правеше него, стария, самотен човек, щастлив. От това щастие днес той се беше лишил. Аз обаче дадох вид, че хабер си нямам за нещата, и отговорих:
— Да, действително е нищо. През цялото това време нямаше нищо важно, което да е трябвало да обсъдя с жена си. Така че не виждам каква причина би трябвало да ме принуди да прекъсна разговора й с нашия нов приятел.
— Приятел? Приятел ли го наричате? Хмм!
— Не е ли?
— Не! Човек трябва да бъде предпазлив. Аз се казвам Макш Паперман и съм стар, печен тип. Преди да нарека някого свой приятел, имам навика да го изпитвам в продължение на дни, седмици и месеци! А и вие обикновено иначе сте толкова предпазлив, по-предпазлив и от мен. Днес обаче сте направо като променен или подменен. Аз ви предупреждавам! Имам добро намерение! Моля ви да вземете думите ми под внимание! Ще имате ли добрината?
— Да. Двамата не бива пак да говорят помежду си в продължение на шест часа.
— Много право, много право! Намирам го за много разумно от ваша страна. След като говорите по тоя начин, захвърлям гнева си и започвам отново да се хиля. Вярвате ли, че тук наистина сме в безопасност? Няма от какво да се боим?
— В пълна безопасност.
— Все пак е лудост да имате такова доверие на тоя червенокож!
— Заблуждавате се. Аз му се доверявам, защото имам доверие в себе си. Не слушам него, а единствено себе си. Но и при вас не можеше да става и дума за недоверие!
— Е, да, изпървом! Ама тези брътвежи ми се сториха подозрителни. Според мен той подпитваше мисис Бъртън и сега ще разкаже на кайовите и команчите там долу какво е чул!
— От това не се опасявам. Пък и той не е долу при тях.
— Well! Аз ще внимавам! Нищо няма да ми се изплъзне! Аз не се оставям да ме измамят!
С това работата засега бе приключена. Когато след храна попитах Херцле малко иронично дали й се е удало да проникне в тайната на индианеца, тя отговори:
— За съжаление още не. Той я премълча.
— Ама ти говори все пак с него кажи-речи шест часа! На това мълчание ли му викаш, или премълчаване?