Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
на селяните изтекоха, хората, слава богу, се разпръснаха и мосю Габел слезе долу, за момент запазвайки живота си, На около сто мили оттам, сред блясъка на други пожари, в тази нощ имаше и по-нещастни служители, които изгряващото слънце намери обесени на по-рано тихите улички, където те се бяха родили и отраснали. Имаше също така и други селяни и граждани, по-нещастни от работника по пътищата и неговите другари, с които служителите и конниците се бяха справили по-успешно и на свой ред бяха обесили по улиците. Но яростните фигури бавно и сигурно се придвижваха на изток, на запад, на север и на юг. И който и да увисваше на бесилото, огънят продължаваше да гори. Никой не беше в състояние с никакви математически изчисления да определи колко високи трябва да бъдат бесилките, за да го превърнат във вода и да го угасят.
ГЛАВА XXIV
ПРИТЕГЛЕН ОТ МАГНИТНАТА СКАЛА
Така преминаха три бурни години в пожари и вълнения — твърдата земя се разтърси от набезите на гневния океан, за който сега нямаше отлив, а само прилив, и той се издигаше все по-нависоко за ужас и почуда на онези, които го гледаха от брега. Още три рождени дни на малката Луси бяха изтъкани от златната нишка на семейния покой в дома й.
Много дни и нощи неговите обитатели се вслушваха в ехото на ъгъла, а сърцата им замираха, когато дочуеха стъпките на тълпата. Защото в съзнанието им тези стъпки бяха стъпки на народ, разбунен под червено знаме, поставил страната си в опасност, превърнал се в див звяр по силата на някаква ужасна магия, която отдавна бе тлеела в него.
Монсеньорът като съсловие се беше абстрахирал от факта, че вече не го почитат, че вече не го искат във Франция, и по този начин увеличи опасността да бъде изгонен от нея и от живота въобще. Подобно на легендарния селянин, който извикал дявола с голяма мъка и когато го зърнал, изпаднал в такъв ужас, че не могъл да зададе на врага никакъв въпрос и веднага избягал, Монсеньора, след като беше чел наопаки молитвата години наред и след като беше правил други силни магии, за да подчини дявола, сега изведнъж го видя в целия му ужас и веднага си плю на благородните пети.
Блестящото Око на бика в двореца беше изчезнало, иначе щеше да предизвика ураган от народни куршуми. То никога не беше виждало добре — отдавна в него се бе загнездила мушичката на Луциферовата гордост, разточителността на Сарданапал и слепотата на къртицата. Но то падна и изчезна. Дворът от най-вътрешния и изискан кръг до най-външната прогнила периферия от интриги, корупция и притворство си беше отишъл. Монархията си беше отишла. Била обсадена в своя палат и вече свалена, когато новините пристигнаха.
Дойде август на хиляда седемстотин деветдесет и втора и по това време монсеньорите се бяха разпилели по всички краища.
Естествено щабът и главното място за събранията им в Лондон беше банката „Телсън“. Казват, че духовете спохождат местата, където телата им най-много са живели, и монсеньорите без пукната пара спохождаха мястото, където едно време си бяха държали лъскавите жълтици. Освен това тук беше мястото, където идваха най-достоверни и най-бързи сведения от Франция. Имаше и друго: банката „Телсън“ беше богата и проявяваше голяма щедрост към старите си клиенти, изпаднали в немилост. И друго: онези благородници, които бяха предвидили навреме бурята, бяха усетили бъдещите грабежи и конфискациите и благоразумно си бяха прехвърлили парите в „Телсън“ и техните нуждаещи се събратя винаги им се обаждаха. Към това трябва да се добави, че всеки новодошъл от Франция почти задължително даваше своите сведения или се обаждаше в „Телсън“. По тези причини по това време банковата къща беше станала нещо като борса за френското разузнаване. Това се знаеше така нашироко от хората, а справките, които се правеха там, бяха толкова многобройни, че понякога банката „Телсън“ написваше последните новини в няколко реда и ги поставяше на прозорците на банката за всички, които минаваха през Темпъл Бар.
През един димен и мъглив следобед мистър Лори седеше на бюрото си, на което Чарлс Дарней се беше облегнал, и говореше нещо с тих глас. Кабината за покаяние, която по-рано бе служила за частни разговори с директора, сега се използуваше за размяна на новини и беше претъпкана от хора. Оставаше около половин час до затваряне