Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Въпреки това не се изгуби нито миг, нито миг! Този Фулон беше в кметството и можеше да избяга. За нищо на света! Защото Сен Антоан знаеше своите страдания, обиди и неволи! Въоръжени мъже и жени излязоха от квартала толкова бързо и изсмукаха и последните останки след себе си с такава сила, че след четвърт час в пазвите на Сен Антоан нямаше жива душа освен няколко старци и хленчещи деца.
Не. По това време те се тълпяха в залата за разпити, където се намираше този старец, грозен и зъл, и преливаха в съседния площад и улици. Дефарж, мъжът и жената, Отмъщението и Жак Трети бяха в първата редица, близо до него.
— Вижте! — извика мадам, посочвайки с ножа си. — Вижте стария злодей как е вързан с въжета. Хубаво са турили сноп трева на гърба му. Ха-ха! Това е добре. Нека сега я изяде! — Мадам сложи ножа под мишница и запляска с ръце като на представление.
Хората непосредствено зад мадам Дефарж обясниха причината за нейното задоволство на онези зад тях, а те обясниха на стоящите по-назад, докато съседните улици заехтяха от ръкопляскания. По същия начин през дву-или тричасовата разправия, през която се пресяха много крини думи, честите възгласи на нетърпение на мадам Дефарж се подемаха с изумителна бързина, и то на разстояние. Някои мъже, които с поразяваща ловкост се бяха изкачили по фасадата, за да гледат какво става вътре, познаваха мадам Дефарж и служеха за нещо като телеграф между нея и тълпата извън сградата.
Накрая слънцето се издигна толкова високо, че изпрати един благ лъч надежда или закрила точно върху главата на стария затворник. Милостта беше преголяма, за да може да я понесат. След миг бариерата от прах и плява, която се беше задържала изненадващо дълго, се разпиля на вятъра и Сент Антоан го сграбчи!
Това мигновено се разчу до най-далечните редици на тълпата. Дефарж току-що бе прескочил един парапет и една маса и бе стиснал клетия нещастник в зловеща прегръдка; мадам Дефарж тъкмо го бе последвала и хванала едно от въжетата, с които беше вързан; Отмъщението и Жак Трети още не ги бяха настигнали и мъжете по прозорците още не бяха нахълтали в залата като хищни птици, стрелнали се отвисоко, когато над града се надигна вик: „Изведете го! Изведете го до лампата!“
Ту на земята, ту изправен, с глава на стъпалата на сградата, ту на колене, ту на крака, ту по гръб; влачен, удрян, задушаван от трева и слама, натиквани в лицето му от хиляди ръце; разкъсван, нараняван, задъхан, потънал в кръв, но все още молещ милост; ту правещ буйни и отчаяни движения в малкото пространство около него, което се получаваше, когато хората се отдръпваха, за да гледат. После, подобно на дърво, влачено през гора от крака, той беше довлечен до най-близкия уличен ъгъл, където се люшкаше една от фаталните лампи, и там мадам Дефарж го пусна — както котка пуска мишката — и го загледа спокойно и мълчаливо, докато се приготвяха, а той я умоляваше. През цялото време жените възбудено му крещяха, а мъжете грубо викаха, че трябва да бъде убит с трева в устата. Един път го издигнаха високо, но въжето се скъса и те с крясъци го хванаха. Втори път го издигнаха и въжето се скъса — и те пак го уловиха с крясъци. На третия път въжето беше милостиво и го задържа и скоро главата му беше набучена на пика с толкова много трева в устата, че целият квартал Сен Антоан можеше да се събере и да потанцува около нея.
Това не беше краят на злодействата в този ден, защото Сен Антоан така раздвижи кръвта си с танци и крясъци, че тя възвря отново, когато към края на деня се чу, че зетят на убития, друг враг и мъчител на народа, пристигал в Париж под стража от петстотин души конници. Сен Антоан изписа престъпленията му на веещи се листове хартия, залови го — бяха готови да го изтръгнат от цяла армия, ако трябва, — за да го изпратят при Фулон, набучи главата и сърцето му на пика и вълчето шествие понесе трите плячки на деня през улиците на града!
Чак когато се спусна тъмна нощ, мъжете и жените се прибраха при децата си, хленчещи и гладни. После бедняшките хлебарници бяха обсадени от дълги редици от същите тези хора, които търпеливо чакаха да си купят хляб. И докато стояха с отмалели и празни стомаси, те убиваха времето, като се прегръщаха по случай победите на деня и отново ги възкресяваха в разказите си. Постепенно редиците от окъсани хора се скъсиха и изтъняха. След това бедняшките прозорци светнаха, а по улиците загоряха, малки огньове, на които съседите готвеха заедно, а после вечеряха пред вратите си.