Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Но той не бе подтискал никого, не бе хвърлил в затвора никого. Не бе изисквал строго да му се плащат данъци, даже доброволно ги беше премахнал и се беше оставил на произвола на един свят, в който не се ползуваше с привилегии; беше си спечелил сам място в него и сам изкарваше прехраната си. Мосю Габел беше управлявал обеднялото и объркано имение по писмени указания да жали хората, да им дава малкото, което е останало — горивото, което строгите кредитори нямаше да им позволят да вземат за зимата, и продуктите, които можеха да се спасят от същата алчна ръка през лятото. Несъмнено това бяха доводи и доказателства, че той ще е в безопасност, и те естествено изникнаха в ума му в този момент.
Те затвърдиха отчаяното решение, което вече бе започнало да се оформя у Чарлс Дарней, да отиде в Париж,
Да. Подобно на моряка от старата приказка, ветровете и теченията го бяха захвърлили в полето на магнитната скала. Сега тя го влечеше към себе си и той трябваше да отиде. Всичко, което се появяваше в ума му, го водеше все по-бързо, все по-уверено към притегателния ужас. Предишната му тревога идваше от мисълта, че в нещастната му родина се преследват лоши цели с лоши средства и той, убеден, че е по-добър от тях, не е там, за да се опита да направи нещо, за да спре кръвопролитието и да утвърди принципите на човечността и милосърдието. Наполовина потушил тази тревога, макар с още будни угризения, той стигна до яркото сравнение между себе си и смелия стар джентълмен, у когото чувството за дълг беше тъй силно. След сравнението (оскърбително за него) веднага последваха подигравките на монсеньорите, които го бяха засегнали дълбоко, както и тези на Страйвър — преди всичко груби и дразнещи поради отдавнашни причини. Накрая дойде писмото на Габел. Призивът на един невинен затворник в смъртна опасност в името на неговата справедливост, чест и добро име.
Решението беше взето. Той трябваше да замине за Париж.
Да. Магнитната скала го привличаше и той трябваше да продължи да плува и да се блъсне в нея. Не виждаше никаква скала. Не чувствуваше никаква опасност. Намеренията, с които беше вършил онова, което беше извършил, макар и недовършено, му изглеждаха в такъв вид, че му се струваше, че във Франция ще му ги признаят с благодарност, когато се появи и ги потвърди. После сияйното видение на добрите дела, което често е оптимистична илюзия на много добронамерени умове, се яви пред него и той дори видя себе си начело на вилнеещата революция, която така ужасно безумствуваше.
Като вървеше насам-натам, взел решението да замине, Дарней си помисли, че нито Луси, нито баща й трябва да го узнаят, докато не тръгне. На Луси трябваше да се спести болката от раздялата. А баща й, който винаги отказваше да върне мислите си назад, върху опасната почва на миналото, трябваше да научи за тази крачка като за взето решение, а не като нещо, което все още се обмисля. Той не желаеше да обмисля дали не би могъл да сподели с баща й дори отчасти истината за несигурното си положение от страх да не би тревогата да събуди у него стари спомени от Франция. Но тези съображения също повлияха на поведението, което бе решил да следва.
Чарлс Дарней вървеше нагоре-надолу, погълнат от мислите си, докато стана време да се върне в „Телсън“ и да се сбогува с мистър Лори. Щом пристигнеше в Париж, той щеше да се обади на стария си приятел, но засега нямаше да му казва нищо за намеренията си.
Пред вратата на банката чакаше кола с пощенски коне. Джери беше обут в ботуши и напълно екипиран.
— Предадох писмото — каза Чарлс Дарней на мистър Лори. — Не искам да ви товаря с писмен отговор, но може би ще занесете устен?
— Да, разбира се — каза мистър Лори. — Ако не е много опасен.
— Съвсем не. Макар че е до един затворник в Абе.
— Как се казва той? — каза мистър Лори, държейки отворен бележник в ръка.
— Габел.
— Габел. Какво трябва да предам на нещастния Габел в затвора?
— Просто, че „той е получил писмото и ще дойде“.
— Да спомена ли някакво време?
— Той ще тръгне утре вечер.
— Да споменавам ли някакво име?
— Не.
Дарней помогна на мистър Лори да се увие в няколко палта и наметала и излезе с него от топлината на старата папка сред мъгливия въздух на Флийт Стрийт.