Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Оскъдна и недостатъчна беше трапезата на вечерящите, те не познаваха месото, както и каквато и да било друга подправка на мизерния си хляб. Въпреки това братското чувство вля малко храна в твърдия залък и изтръгна няколко искрици веселост от него. Бащи и майки, които бяха преживели най-тежките моменти от деня, сега играеха кротко със слабичките си деца. Влюбените с такъв свят около тях и пред тях се любеха и се надяваха.
Беше почти съмнало, когато кръчмата на Дефарж изпрати и последната група посетители, а мосю Дефарж каза на мадам с дрезгав глас, докато залостваше вратата:
— Най-после дочакахме, мила!
— Е, да — отговори мадам. — Почти.
Сен Антоан спеше, семейство Дефарж спеше, дори Отмъщението спеше с мършавия бакалин; барабанът също си почиваше. Единствено неговият глас в Сен Антоан напомняше, че кръвта и устремът не са преминали — Отмъщението, като пазител на барабана, можеше да го събуди и да го накара пак да забие точно както преди да падне Бастилията или преди да хванат Фулон. Това обаче не се отнасяше до дрезгавото хъркане на спящите мъже и жени, което излизаше из пазвите на Сен Антоан,
ГЛАВА XXIII
ОГЪНЯТ СЕ РАЗГАРЯ
В селото с чешмата, където всеки ден работникът отиваше да откърти от някой камък на близкото шосе троха хляб за бедната си невежа душа и клетото си измършавяло тяло, беше настъпила промяна. Затворът на скалата не беше вече толкова страшен, както едно време. Имаше все още войници, които го охраняваха, но те не бяха много. Имаше и офицери, които охраняваха войниците, но никой от тях не знаеше какво могат да направят неговите хора — във всеки случаи не това, което той щеше да им заповяда.
Надлъж и нашир се простираше разрушена земя, която не раждаше нищо освен пустош. Всеки зелен лист, всеки стрък трева или жито беше повехнал и попарен като бедния народ. Всичко беше клюмнало, отчаяно, подтиснато и разбито. Жилищата, оградите, домашните животни, мъжете, жените, децата и земята, която ги хранеше — всичко беше изхабено.
Монсеньорите (често много достойни господа) бяха истинско щастие за нацията. Те придаваха рицарски тон на всичко и даваха изискан пример за разкошен и блестящ живот и за други подобни неща. И все пак като съсловие монсеньорите по един или друг начин сами бяха докарали нещата дотук. Странно, че Творението, специално създадено за монсеньорите, толкова бързо се изчерпа и пресъхна. Несъмнено има нещо доста недалновидно във вечните закони! Така или иначе, фактът си оставаше и след като последната капка кръв беше изстискана от камъните и колелото на мъченията се бе въртяло толкова пъти, че продължаваше да се върти, но нямаше какво да захване. Монсеньорите започнаха да бягат от това странно и недостойно явление.
Но не това беше промяната в селото и в други такива села. Десетки години Монсеньор го бе извивал и изстисквал и съвсем рядко го бе удостоявал с присъствието си освен заради удоволствията на лова — понякога на хора, понякога на дивеч, за чието запазване Монсеньор беше създал възвишени пространства безплодна и дива пустош. Не. Промяната се състоеше по-скоро в появата на странни лица на хора от долното съсловие, отколкото в изчезването на физиономиите от горното съсловие, фино изваяните, благородни и облагородяващи черти на монсеньорите.
В онова време, когато работникът продължаваше да поправя пътищата, самотен, сред прах, без да се замисли, че той самият е прах и ще се превърне в прах, защото повече го занимаваше мисълта, че има съвсем малко храна за вечеря, а би хапнал много повече — в онова време, вдигайки очи от самотния си труд и оглеждайки се наоколо, той често виждаше една грубовата фигура, която се движеше към него и която преди доста рядко се виждаше по тия места. Когато фигурата наближаваше достатъчно, каменарят установяваше без изненада, че това е рошав човек с почти дивашки вид, висок, с дървени обуща, които изглеждаха тромави дори в неговите очи, навъсен, груб, мургав, целият изцапан с кал и праха на много пътища, измокрен от мочурливата влага на много землянки, полепен с тръните, листата и мъха на много горски пътеки.
Този човек дойде при него като призрак един юлски обяд, докато той стоеше върху купчина камъни под един рид, заслонил се от градушката.
Мъжът го погледна, погледна селото в долчината, мелницата и затвора на скалата. След като разпозна тези обекти в замъгления си мозък, той каза на почти неразбираем диалект:
— Как върви, Жак?
— Всичко е наред, Жак.
— Дай си ръката тогава.
Те си стиснаха ръцете и мъжът седна върху купчината камъни.