Школа за магии (Книга втора)
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Школа за магии (Книга втора)». Краткое содержание книги:
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
Холис наклони вертолета наляво и увеличи скоростта на спускане. Висотомерът показваше двеста метра и той изправи машината. Реши, че е на километър южно от кулата в Пулково, и пое курс 310 градуса. Сега летяха толкова ниско, че Холис можеше да различи пътниците в автобусите под тях. На север великият Ленинград с всяка измината минута ставаше все по-ярък, събуждайки се от дългата есенна нощ.
— Мисля, че виждам залива — каза О’Шей.
Холис погледна напред и видя границата, отвъд която на мястото на раздалечените брегови светлини започваше обширно черно пространство.
— Имаме още няколко минути. — Гледайте за фара в края на вълнолома.
Минутите минаваха в пълно мълчание. Брегът под тях свърши и те изведнъж се оказаха над морето. Холис погледна часовника. Беше седем часът и четиринадесет минути.
— Това е. Няма връщане назад — каза Милс.
Холис кимна. Дори да оживееха, ако паднеха във водата, щяха да издържат не повече от петнадесет минути в почти замръзналия залив.
— Фарът — О’Шей сочеше право пред тях.
— Виждам го. — Холис продължи напред и на половин километър от фара намали подаването на горивото и издигна носа на вертолета нагоре. Скоростта, отчитана спрямо земята, спадна до осемдесет километра в час, когато преминаха над фара в края на двукилометровия бетонен вълнолом. Той насочи носа на вертолета по новия курс, 340 градуса и отбеляза времето по часовника — седем часът и седемнадесет минути.
— Капитане, следете времето.
— Да, сър.
Холис наблюдаваше компаса и поддържаше курс на северозапад, макар да си даваше сметка, че северният вятър ги отвява встрани. Опита се да изчисли какво трябва да е отклонението за десетминутен полет при скорост на вятъра от тридесет до четиридесет възела. Внезапно му се прииска да се срещне със съветниците на Милс по авиационната част.
— Кой беше този авиатор? — попита той Милс.
— Моля?
— Човекът, с когото си се консултирал.
— А… Какво има? Освен проблема с горивото?
— Навигацията. Два движещи се обекта. Корабът трябва да се бори с морето, а ние с въздуха.
— Нещо като да вдяваш конец в ухото на движеща се игла — обади се О’Шей.
— И то на тъмно — допълни Холис.
Милс не отговори.
— Доколкото разбирам, имаме само един шанс да осъществим тази среща — каза Бренън.
— Ако имаме и него — каза О’Шей.
— Вървете по дяволите… — обади се един глас на руски. — Всички ви ще избия.
— Това пак ли бе съобщение от записа? — попита Холис.
— Мисля, че това е един от пътниците ни — подсмихна се Бренън. — Какво каза?
— Каза, че има нужда от още една доза натриев пентанол — отвърна Холис. — Бърт, накарай го да млъкне.
Милс се промъкна назад и погледна към Буров.
— Той и така е достатъчно зле, генерале — извика Милс. — Не искам да го убивам.
— Всички ви ще върна обратно в килиите — произнесе Буров ясно със смазаните си устни.
Съобщението от магнетофонния запис прозвуча отново и Буров каза:
— Виждате ли? Веднага приземете вертолета.
— Затвори си устата, Буров, или ще те изхвърля — заповяда му Холис.
Буров замълча.
— Другият ни пътник изглежда добре — изрече Милс, след като огледа Додсън.
— Сега е седем и деветнадесет, изминаха две минути — съобщи О’Шей. Милс погледна на югоизток от задния прозорец.
— Слънцето изгрява. Няма да ни вземат на борда, ако е светло — добави той.
— Какъв избор имат? — попита Лиза.
— Ами могат да изключат насочващите светлини за приземяване — отговори Милс. — Тогава ние няма да можем да разпознаем кораба. Единственото, което ми е известно, е, че е товарен. Нищо друго не зная, дори под какъв флаг плава. Смяташе се, че не трябва да ни казват нищо от съображения за сигурност, а вероятно и за да не можем да се приземим на кораба при дневна светлина и по този начин да го изложим на опасност. Всичко, което знаем, е, че трябва да търсим три жълти светлини на товарен кораб.
— Може би приятелите ти във Вашингтон са ни избрали някой съветски кораб — каза Холис.
— Това не е смешно — бледо се усмихна Милс.
— Чуйте ме — проговори Буров на английски през изпочупените си зъби. — Чуйте. Приземете този вертолет и ме оставете да сляза. Може да успеете да се измъкнете. Гарантирам ви, че на мъжете и жените в школата няма да се случи нищо лошо. Давам ви думата си.
В кабината настъпи пълна тишина, след това Холис каза на О’Шей:
— Поеми управлението. — Той се промъкна към задната част на кабината и се надвеси над Буров, чиито ръце бяха привързани към седалката с парче тел. Холис се втренчи в Буров, който също прикова очи в неговите.
— Искате ли нещо обезболяващо? — най-сетне попита Холис.