Школа за магии (Книга втора)
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Школа за магии (Книга втора)». Краткое содержание книги:
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
— Мразя да летя — добави Бренън. — Радвам се, че скоро ще кацнем.
— Ваш ред е, генерале — каза О’Шей.
„Запасите ви от гориво са почти напълно изчерпани — обади се отново безтелесният глас. — Пригответе се да привършите полета.“
— Пълен напред! — Холис натисна напред ръчката за регулиране на въртеливото движение, с което накара носа на вертолета да се наклони надолу, като същевременно увеличи оборотите на перките и регулира общата тяга. Скоростомерът скочи на 180 километра в час със съответното нарастване на скоростта спрямо земята.
— Никога не вярвайте на руснаците — каза Холис.
Продължиха на север. Сигналната лампичка за горивото светеше постоянно червено, а безизразният глас на записа повтори съобщението. Холис винаги бе смятал, че всяко следващо съобщение на тези записи в пилотските кабини трябва да се произнасят по-изнервено. Но магнетофоните не се боят от смъртта.
— Вижте! — извика О’Шей.
Холис, Милс, Лиза и Бренън погледнаха в посоката, в която сочеше О’Шей. Вляво от курса им на далечния тъмен хоризонт се появи ореол светлина.
— Ленинград — обяви Холис.
— Около двадесет възела — каза О’Шей. — Може би около седем минути полет.
Холис погледна часовника. Беше 7,04. Осемнадесет минути до изгрева. Ако за седем минути стигнеха до Пулково, след промяна в курса щяха да достигнат до фара след още пет. После имаха още десет минути полет до срещата с товарния кораб. Това правеше общо двадесет и две минути.
— Сега се надбягваме със слънцето, генерале — каза О’Шей.
— А аз мислех, че с показанията за горивото — откликна Холис. — Объркваш ме.
О’Шей мрачно се усмихна.
Холис увеличи скоростта на вертолета до двеста километра в час.
— Летим с пълна мощност в края на дълъг полет — отбеляза О’Шей. — Доверявате ли се на двигателите?
Холис погледна показанията на уредите. Температурата на изхвърляните от двигателите газове беше пределно висока, температурата на маслото също.
— Никога не вярвайте на червените! — извика Холис назад към Бренън: — И така, какво те накара да се върнеш тук на тази операция, Бил?
— О, не зная. Сет Алеви ми каза, че сте в беда. Капитан О’Шей реши да дойде поради същата причина. Нали, капитане?
— Така е. Бих желал в доклада за работата ми да преразгледате мнението си — каза О’Шей на Холис.
— Ще си помисля — Холис започна бавно и равномерно да спуска вертолета надолу.
— Колко часа полет с вертолет имате, генерале? — попита О’Шей.
— Като броим и последните тридесет минути — един час — отговори Холис, поглеждайки часовника.
— Питам ви сериозно — каза О’Шей.
— Не зная. Десет или дванадесет. Това тест ли е?
— Не. Просто се чудех кой да го приземи.
— Ако ще се приземяваме без гориво в леденостудения залив, ще го направиш ти, а ако двигателите още работят и ще кацаме на палубата на товарния кораб, ще го направя аз.
— Добре.
Вертолетът продължи да губи височина и Холис забеляза, че скоростта им на придвижване спрямо земята намалява, което означаваше, че са се сблъскали с по-силни насрещни ветрове. При петстотин метра височина скоростомерът отчиташе двеста километра в час, но реално изминаваното разстояние беше не повече от сто и тридесет. Холис знаеше, че се сблъскват мощните зимни ветрове, с които се славеше Финландският залив: те бяха толкова силни и постоянни, че понякога издигаха равнището на морето с пет фута и наводняваха Ленинград. Помисли си и за огромните вълни, и за товарния кораб, който бясно се спускаше, издигаше и подскачаше по бурното море.
Холис вече виждаше основните транспортни артерии, водещи към града, и слабия поток от превозни средства преди зазоряване.
Ленинград. Най-неруският град в Русия. Но и град, в който КГБ се разправяше с особена жестокост с ориентираното към Запада население. Някога Холис харесваше Ленинград и когато прелетяха над него за последен път, го парна почти физическо усещане за загуба.
— Мисля, че това там долу е московската магистрала — каза О’Шей. — Следователно Пулково трябва да е някъде вляво.
— От известно време не съм чувал записа — обади се Милс.
— Мисля, че е вдигнал ръце от нас — отвърна Холис.
— Това ли е? — попита О’Шей сочейки лявото странично стъкло.
Холис погледна натам и видя познатите синьо-бели светлини на пистите.
— Да. — И добави: — Това е забележителен пример за навигация по наземни ориентири, капитане.
— Благодаря, сър. Стараех се да изчисля възможното отклонение в зависимост от вятъра, но не бях сигурен с колко точно ни е отвяло от курса.
— Явно недостатъчно, за да пропуснем цял град.