Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Досущ да е от уроки — обади се един войник.
Лечителят изпръхтя:
— Атълани немогат читаво урочасат! Така, мехлемомажете се… — продължи той инструктажа и накрая рече: — Надали ще потрябва-ви, ала стари воини знаят — на рат вземаш и съседови амулети! Наличникът тоз до-дръжката на-меча нека стои.
Радослав мрачнееше.
Срещу кого всъщност се канеха да воюват с мечове и лъкове, с брадви и древноримски катапулти, щом тренираха защита от ядрени експлозии и получаваха противогази!
Междувременно, след редица учебни игри и строева подготовка, а особено заради правилната реакция при командите „атом“ и „газ“, Дичо бе издигнат до шести по ранг в отряда. Дванадесетникът с искрено задоволство го закичи с руната „ешмун“. Като по вълшебство Пагар също взе да се оправя с хватките, а и Радослав помагаше на партньора си най-усърдно, в резултат на което граморът бе оценен на пета позиция — „дон“. В отряда се състоя „военен съвет“ и войниците почти единогласно решиха, че ако стане най-лошото и предишните руни загинат в бой, Расуау ще е само помощник-квирин. Дичо се съгласи, дори изпита облекчение. Наистина, твърде бавно говореше граморски, за да е ефективен командир, пък и още не знаеше да чете. Единствен Пагар възрази на тази „несправедливост“ и се закани да я поправи. Но както и да се мъчеше, успя да даде на чифтака си само най-обща представа за употребата на фамо-граморицата, макар да постигна известен напредък с приказването му. Дичо се ободри.
А скоро разбра, че съратниците му не са толкова беззащитни пред сложни нападателни средства и че в арсенала си Северната армия държи контра-изненади за непредвидени ситуации.
Едно такова средство се оказаха щитоносците от 12-а дружина. Веднъж те се разгънаха на плаца в Лагера, а срещу им изкараха… лъчево оръдие!
Съоръжението блестеше с индикатори, имаше радар — дисплеят бе разбит — и консумираше електричество от зарядни елементи. Изтъркано и очукано, вероятно пленено от незнайна страна в неизвестно време, то носеше следи от надписи, напълно загадъчни и за най-образованите грамори. Обслужващите го „ратаи“ — разновидност на джуджешката раса — мълчаха като пържени скални попчета.
Оръдието стреляше съвсем като във фантастичен филм — улучените тухлени огради се топяха в стъкловидна маса. Но белонският метал устоя на енергийните му снаряди — импулсите се пръскаха и отразяваха, без да засегнат щитоносците, които гасяха лазерните лъчи, забиваха ги в земята, дори съумяваха да ги пренасочат към пясъчни купчини-мишени. След тази тренировка бойците изглеждаха изтощени, не толкова физически, колкото душевно. Всичките щитоносци носеха значки на младши колобри.
На следващия ден опасните занятия бяха преместени на най-далечния полигон.
Всъщност, след този епизод Радослав разбра, че в задълженията на магьосниците не влизат само медицинските задачи. Колобрите бяха важен елемент от състава на армията и най-сетне той схвана, че нуадугу са отделна служба. Някои, които едва навлизаха в занаята и нямаха преки военноприложни вълшебнически дарби, заемаха длъжности на строеви квирини. Така например, отрядникът Ндрангнекх е бил подготвян за шаман на своя клан. Но повечето от магьосническия състав на войската имаше своя структура, закрепена към всичките подразделения.
Военните колобри, както и самодивите, често се отнасяха пренебрежително към униформата, предпочитайки въоръжението и облеклото на родното си племе — в разумни граници, естествено; носенето на ризници, цветни пискюли и лични плочки се спазваше строго. При цялата пъстрота обаче, личните тотеми на маговете бяха удивително еднообразни: гарван, орел и някакво митично животно, за което, поради рогата, Радослав сметна, че е елен. Свитата на всеки колхор бе по-стриктна относно въпроса за армейското облекло и общоармейската символика.
Важността на магьосниците — като нервна система на войската и нейна специална сила — се подчертаваше от колобърската охрана. Тя се състоеше от неприсъщо високи и мускулести грамори с тесни очи. Те се кипреха с подсилени доспехи и яздеха кръвожадни двукраки гущери. Ездитните имаха железни намордници и възпираща ги от резки движения бодлива сбруя, но като твърде опасни, за тях направиха отделен подлагер с високи стени, почти като за върколашките отряди. Към тези животни не питаеха страхопочитание само белонците. Случи се, че една богомолка хладнокръвно уби такъв звяр, когато укротителят му изтърва юздата, а колобърът не успя овреме да подчини на волята си съзнанието на животното.