Стоманеното сърце
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Reckoners #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-954-2908-69-2
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Стоманеното сърце». Краткое содержание книги:
— Носи се към двореца на Стоманеното сърце — отговори тя.
— И аз тръгвам натам — заяви Коуди. — Коя улица?
— Коуди… — намеси се Проф.
Огънят откъм гърба ме отклони от разговора им. Мернах мотоциклети; хората на тях държаха картечни пистолети и стреляха. Сега се движехме по-бавно; Меган ни бе отвела в беден квартал с по-тесни улици и ни прекарваше през много извивки и завои.
— Меган, това е опасно — каза Тиа. — Тук е пълно с улици без изход.
— Другият път пък е целият без изход — отвърна Меган. Явно се беше съвзела от помрачението, което за малко да я докара дотам да ни забие в блокадата.
— Ще ми бъде трудно да ви водя — каза Тиа. — Опитай да вземеш следващия завой надясно.
Меган взе да се насочва натам, но наближаващ мотор тръгна да ни пререже пътя; войникът ни засипваше с огън от картечния пистолет с една ръка. Меган изруга, забави, войникът се понесе към нас, после тя сви наляво по уличката. За малко да се блъснем в голяма кофа за боклук, но тя успя да се промъкне покрай нея. Предположих, че се движим с не повече от тридесет километра в час.
Едвам достигаме двадесет, помислих си. Тридесет километра в час по тесни улички, докато стрелят по теб. Продължаваше да е откачено, просто друг вид откачено.
При тази скорост можех хубаво да се държа с една ръка; торбата на Коуди ме удряше по гърба. Май трябваше да съм я хвърлил досега. Дори не знаех какво…
Опипах чантата и разбрах нещо. Внимателно я прехвърлих пред себе си — между Меган и мен. Стиснах колене около мотора, пуснах се от Меган и отворих чантата.
Вътре се намираше електромагнитното оръдие. С формата на стандартен автомат, може би малко по-дълго; от едната страна бе поставена една от батериите. Измъкнах го. С батерията беше тежко, но все още можех да го движа.
— Меган! — обади се Тиа. — Блокада пред вас.
Свърнахме в друга уличка и за малко да изпусна оръжието, докато се вкопчих в Меган с едната си ръка.
— Не! — каза Тиа. — Не надясно. Това е…
В уличката ни последва мотор. Куршуми уцелиха стената току над главата ми. Точно пред нас улицата свършваше в стена. Меган опита да натисне спирачките.
Не мислех. Хванах оръдието с двете ръце, отпуснах се назад и вдигнах дулото точно над рамото на Меган.
После стрелях в стената.
29.
Стената пред нас хвръкна с проблясване на зелена енергия. Меган опита да обърне мотора и да спре. Набивахме спирачки през кълбящия се зелен дим, под гумите ни бяха пръснати камъчета, и се озовахме на улицата от другата страна, където спряхме. Тялото на Меган беше готово да посрещне удара. Тя изглеждаше зашеметена.
Мотористът от Правоприлагането изскочи от дима. Завъртях магнитното оръдие и пометох машината му изпод него. Изстрелът превърна целия мотоциклет в лумване на зелена енергия и изпари него и дори част от човека върху машината. Тялото му се претърколи.
Оръдието беше страхотно — нямаше откат, а изстрелите изпаряваха, вместо да взривяват наистина. Това оставяше малко отломки, но произвеждаше голямо светлинно шоу и много дим.
Меган се обърна към мен, а устните й бяха разделени от усмивка:
— Време беше да почнеш да вършиш нещо полезно.
— Давай — казах й аз. От уличката идваше звукът на още мотори.
Меган пусна мотоциклета ни, после започнахме да се стрелкаме из тесните улици на копторите, та ни се разбълникаха стомасите. Не можех да се обърна и да стрелям с пушката назад, докато карахме, тъй че се хванах за кръста й с една ръка и отпуснах оръжието на рамото й, за да го закрепя; използвах желязната мушка, а оптическият прицел бе сгънат отстрани.
Излетяхме с рев от една уличка и се понесохме към друга блокада. Отворих дупка за нас в някакъв камион, после за добро прицелване ударих бронираната единица в крака. Войниците се пръснаха и се разкрещяха, а някои опитаха да стрелят, докато прехвърчахме през направения от мен отвор. Единицата рухна и Меган сви настрана по тъмна уличка. Зад нас долетяха викове и ругатни, когато част от преследващите ни мотори се набутаха в бъркотията.
— Добра работа — прозвуча в ушите ни Тиа с отново спокоен глас. — Мисля, че мога да ви сваля до подземните улици. Напред има стар тунел в дъното на отводнителен канал. Все пак може да се наложи да си проправите път през стени.
— Мисля, че мога да чукна една-две стени — обясних аз. — Докато не започнат да се крият добре.
— Внимавай — каза Проф. — Това оръдие пие енергията, както Тиа се оправя с опаковките от по шест коли. Енергийната батерия може да снабдява малък град, но ще ти даде дванадесет изстрела в най-добрия случай. Ейбрахам, още ли си с нас?
— Тук съм.
— В дупката?