Сага за Австралия
- Автор: Маккалоу Колин
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Сага за Австралия». Краткое содержание книги:
Британската корона е решена да осъществи най-големия си човешки експеримент — да превърне в място за заточение един далечен и непознат дотогава континент — Австралия. Новата колония се заселва с каторжници, размирници, политикани и несретници. Отделени с един океан разстояние от родината, там те биха могли да преживяват, без да представляват опасност за империята.
Пътят на Морган…
Загубил жена и деца, Ричард Морган попада по донос в лапите на английското правосъдие и е осъден на седем години каторга. Любов и омраза, доблест и чест, борба за оцеляване — такъв е пътят на Морган в „Сага за Австралия“.
През януари 1785 година „Избавление“ направи последния такъв хаотичен опит да пооблекчи положението в претъпканите до пръсване затвори. Корабът откара престъпниците в екваториална Африка, където ги стовари на брега без тъмничари, без надзор и храна. Клетниците измрели като мухи в страшни мъки и африканският експеримент така и не беше повторен. Както личеше, занапред държавата трябваше да се отървава от осъдените на заточение така, че да не разбунва духовете. Притиснато между Джон Хауард и Джереми Бентам, ратуващи за реформи по затворите, между квакерите размирници, обявили се срещу робството и завладяването на Африка като цяло, и между две нови имена — Томас Кларксън и Уилям Уилбърфорс, появили се на небосклона, новоизлюпеното правителство на господин Уилям Пит младши сметна за излишно да подклажда страстите на различните поборници за обновление на обществото. Особено пък при положение че думата на Бентам и на Уилбърфорс тежеше сред вигите в Уестминстър. И бездруго положението беше доста напечено покрай допълнителните данъци, неизбежни заради стопанския застой. Господин Уилям Пит младши си приличаше по едно с осъдения на изселване Ричард Морган: беше решил да прави, да струва, но да оцелее още доста години. Междувременно Джереми Бентам си издейства разрешение да подобри с каквото може плановете за нов затвор в Глостър, а лорд Сидни от Вътрешното министерство получи указания да намери къде да дява огромните излишъци от осъдени престъпници в Англия.
Във все още необновения пренаселен Глостърски затвор върлуваха какви ли не болести.
На 5 април Уили Инсел, по прякор Ревльото, който продължаваше да си реве, бе пуснат на свобода като невинен. Същия ден адвокатът господин Джеймс Хайд изпрати на лорд Сидни смирената молба за преразглеждане на присъдата на Ричард Морган, придружена от писмо от господин Джон Фишър, главен началник на Акцизното управление в Бристъл. На 15 април изключително оправният и неуморен господин Евън Нипиън, секретар на лорд Сидни, я препрати в кантората на сър Джеймс Еър на Бедфорд Роу — тъкмо съдията, председателствал съдебното заседание, гледало делото на Морган, трябваше да прегледа молбата и да даде становище пред лорд Сидни дали Ричард Морган заслужава или не заслужава да бъде помилван от краля. Молбата за обжалване на присъдата наистина бе придвижена твърде бързо, при положение че делото бе гледано в съда едва на двайсет и трети март. Ала ето че тук, на Бедфорд Роу, смирената молба на Ричард Морган потъна като капка в морето — съдията сър Джеймс Еър бе толкова зает, че не му беше до молби, били те смирени или не.
В края на юли се получи писмо от господин Джем Тисълтуейт, изчезнал от жилището си и от лондонската сцена горе-долу по същото време, както и Уилям Хенри. Ричард взе писмото от Мама Хъбард и усети как сърцето му се свива. Нямаше как, писмото със сигурност щеше да отвори старата рана, която той съвсем съзнателно бе погребал дълбоко в себе си, откак се бе озовал в зандана „Нюгейт“ в Бристъл. Онова, което не съзнаваше, бе, че тъкмо защото си е наложил да не мисли за Уилям Хенри, у него се е появила решимостта да оцелее на всяка цена, тласнала го да изпълнява странните обреди, които си бе наложил — обредите на пречистване, с които се открояваше сред събратята си по съдба и заради които го смятаха ту за недосегаем, ту за луд. Защо всъщност искаше Ричард да издържи и да преживее тези седем години, без да се поддава на болестите и несретите? За да продължи да издирва Уилям Хенри, мисълта за когото бе погребал дълбоко в себе си.
„Ричард,
Току-що получих писмо от баща ти и ужасната новина наистина ме извади от релси. Докато съм си допивал буренцето с рома, очевидно съм решил, че съм ти писал, за да те известя, че смятам да забягна, но писмото или изобщо не е било написано, или се е изгубило. От миналия юни се губя в странство. Италия ме зовеше и аз се завтекох към славните й обятия. Ние с теб пак извадихме късмет, понеже, след като преди някаква си седмица се прибрах, успях отново да наема старата квартира, така че писъмцето на баща ти достигна до мен.
Открай време съм знаел, че животът ти няма да протече както смяташе ти — помниш ли? Веднъж ми каза: «Роден съм в Бристъл, пак в Бристъл ще си умра.» Още докато го изричаше, гушнал Уилям Хенри върху коляното си, разбрах, че това няма да го бъде. Страхувах се за теб. И макар да съм неспособен на обич, теб обичах и преди, и сега. Не знам как и защо, но у теб съзирам нещо, за което ти и не подозираш.