В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
Щом отмина и последният изпит, Върн ме покани да го придружа до центъра на града, до някакво място, което той отдавна познавал — спомена за някакъв колеж или за нещо подобно. Трябвало да си набави от там малко дрога. Взехме автобуса по Стийлс авеню, а после с метрото продължихме до Блур. Щом слязохме на тази спирка, заварихме всичко окичено с коледни украси, навред се усещаше, че Коледа наближава. Хората изпълваха пероните по станцията на метрото, понесли обемисти торби и пакети с коледни подаръци, а високоговорителите ни заливаха с коледни песни.
Най-сетне се спряхме на един от ъглите на Блур стрийт, после продължихме още малко на запад до една сграда, приличаща на жилищна, макар че бе твърде висока и цялата от същия сив бетон като административните сгради в Сентениъл. В предния двор се извисяваше едра статуя на мъж, в чиято сянка кротко се бяха приютили двама мъже с кожени якета. Но макар да си кротуваха, те не пропуснаха зорко да ни огледат, щом доближихме до тях. И двамата държаха краищата на къси каишки, вързани за вратовете на немски овчарки, изглеждащи като техни естествени допълнения.
— Отбихме се само за да се видим с един приятел — обясни им Върн. — Казва се Том. Живее на третия етаж.
Тогава единият от пазачите ни огледа от глава до пети с лека досада, след което ни кимна в знак, че ни разрешава да влезем.
Щом се озовахме вътре, сградата изгуби много от своята импозантност, с която ми бе се сторила толкова внушителна отвън. Наистина фоайето беше просторно, с красиви стенописи, край които бяха окачени плакати на различни музиканти от шестдесетте години, а над тях някой бе изписал с ужасно ярък розов спрей „ЕЛВИС — ВЕЧНО ЖИВ“. Имаше още много графити, повечето от които бяха абсолютно неразгадаеми или представляваха просто случайно нахвърлени черти, фигури, мазки и цветни цапаници. Във въздуха се разнасяше дъх на какво ли не: на преждевременно повехнала новост, на износени килими, мокети и тапети, на много места обгорени от фасове. Таванът беше зацапан и изронен от опадалата мазилка. В един от ъглите бяха струпани филтри от цигари и накъсани хартийки.
Изчакахме няколко минути, докато дойде асансьорът.
— Хайде да влезем — подкани ме Върн.
Качихме се по зле осветеното стълбище до третия етаж и свихме по дългия коридор. В единия му край ни сепна малко дете, съвсем голо, седнало на пода да си играе, подмятайки големи шарени гривни. Докато го зяпахме учудени, от зеещата врата на най-близката стая се подаде жена, облечена само в саронг на цветя, който не прикриваше нито голите й гърди, нито оголения й корем. Тя се наведе да вземе детето и гърдите й се залюляха. Като се обърна, ми метна безразличен поглед, след което се скри зад вратата.
— Това място е доста диво — отбеляза Върн.
Върн почука на една врата в другия край на коридора. Отвори му висок, мускулест мъж в джинси и кафяво кожено сако. Косата му беше вързана отзад на дълга опашка, като на индианец.
— О, Върн, драги мой. — Говореше провлечено, като кореняк американец. — Толкова много време мина.
Стисна яко ръката на Върн, може би, за да покаже, че няма нищо общо с царуващото наоколо всеобщо разложение. Но когато Върн ме представи, енергията на непознатия домакин не се пренасочи към мен, а остана изцяло запазена единствено за Върн, все едно, че аз изобщо не присъствах.
— Още един от твоите новопосветени?
Влязохме в голяма, зле осветена всекидневна или стая с общо предназначение. Прозорците й бяха засенчени с вестници, а мебелите — износени и канцеларски, бяха доста оскъдни. От ъгъла една немска овчарка, завряна в обемиста кошара от плетена тръстика, ни изгледа подозрително и заръмжа зловещо и ниско като тътен от далечна гръмотевична буря.
— Какво му става на това куче? — попита Върн.
Том се ухили.
— Откога кракът ти не е стъпвал тук, синко? Няма по-добро средство от немската овчарка срещу проникването на обирджии.