В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
Занятията започнаха. Изчаках известно време, докато навляза в университетския свят, за да започне и моят собствен живот в тази среда. Оказа се, че тук господства някакъв ритъм, който не успявах да уловя докрай. Може би това беше нещо като критичен момент, който просто ми се губеше. Сигурен бях, че едно решително действие или дума дори биха могли изведнъж да ме „вкарат вътре в нещата“. Всичко в този университет пораждаше впечатлението за ред — строг и точно фиксиран, но труден за проумяване. Всичко се приемаше като даденост, която обаче никъде не бе обяснена. Хората идваха и си отиваха, сами или на групи. Бяха целенасочени, самонадеяни и самостоятелни, в аудиториите сядаха по групи и през цялото време си шепнеха нещо, разменяха си бележки или въобще демонстрираха всячески, че разбират всичко от лекционния материал и за всичко са компетентни, тъй като цитираха безчет имена и сипеха разни забележки, за които аз хич и представа си нямах. В просторния квадратен двор на главния учебен комплекс ежедневно се скупчваха многолюдни групи от студенти, заети с размяната на памфлети и листовки. А в съседния малък амфитеатър понякога свиреха музиканти или пък оратори държаха речи, така че не бе трудно да придобия нагледна представа какво представлява животът в университета. Ден след ден на едно и също място без ясна цел или насока се събираха едни и същи млади мъже с дълги коси и с кърпа около врата (наричаха я бандана) и едни и същи жени в свободни пъстроцветни дрехи на цветя или с износени дънки, които им придаваха доста особен вид. Ала дори и тези шумни групички, събиращи се ден след ден, оформяха напълно завършени анклави.
Може би трябваше да предприема нещо съвсем дребно, за да изляза от изолацията си — както в общежитието, така и на лекциите другите студенти понечваха да ме заговарят, държаха се подчертано приятелски и май бяха готови да приемат като даденост моята нормалност. Ала аз някак си не можех да улуча правилния тон на общуване с хората около себе си, чувствах се изгубен сред жизнерадостната тълпа, така че ми оставаше само да се преструвам, че съм като тях, както и да се питам всеки момент кой от хората около мен може да се окаже по-приемлив. По правило пък по-приятелски настроените колеги се оказваха тъкмо онези, които аз най-старателно избягвах, изплашен, че те рано или късно ще доловят фалша в мен. Ден след ден светът около мен се стесняваше и възможностите за маневри една по една гаснеха, за да се огранича само с лутането сред дребните си неуспехи, които постепенно се натрупваха. Така се стигна до онзи предел, отвъд който вече никой не общуваше сърдечно с мен и въобще срещите ми с другите се ограничиха. Започнах да се храня в студентския стол в доста необичайни за колегите часове. Или въобще да не стъпвам там. Предпочитах да си оставам в стаята, а по време на занятията неизменно сядах в ъглите отзад, където по принцип беше по-тъмно, пък и там се чувствах по-сигурно, понеже бях най-близо до изхода. Случваше се по цели дни с никого да не си проговоря. Мярках се извън стаята си само за по два-три часа, колкото да се отбия на лекции или да се нахраня в студентския стол в толкова необичайни часове за посещение. Ала колкото повече се самоизолирах, толкова по-подозрителен ставах и вече започнах да усещам как ме измерват с учудени погледи. Всяко излизане извън стаята си възприемах като потенциална заплаха: ако дочуех нечий смях наблизо или шепот или дори подвикване, цялото ми тяло се напрягаше инстинктивно в очакване на някакво унижение.