В стъклената къща

Преди да ни връчи кесиите, Том извади от чекмеджето един мускал и изсипа от него в дланта си две малки хапчета.

— Това е кралска микродоза — обясни той на Върн. — За домашна употреба. Като малък коледен подарък от мен.

Той уви хапчетата в къс фолио и ги пусна в едната от торбите.

— Не знам. С тази дрога всъщност още нямам опит — призна си Върн. — Защо не дадеш и на Вик?

Но Том само нехайно сви рамене.

— Сам се оправяй с него. Не искам после да ме обвиняват, че развращавам младите.

Подаде ми предназначената за мен кесия, след което взе парите, които му подадох.

— Давай го по-кротко с тази стока, момче — предупреди ме той. За пръв път се обърна пряко към мен.

Навън, с приближаването на нощта, студът бе станал още по-режещ.

— Можеш ли да повярваш, че действително съществува място като това? — каза Върн. — Толкова беше различно, когато тук живееха само студенти и така нататък. Господи, внимавай. Пази стоката от кучетата.

Имах чувството, че ние някак си се бяхме смалили след това посещение, понесли дребните си покупки, които гарантираха бъдещите ни също тъй дребнички увлечения, без никаква перспектива, освен най-простичкия стремеж — да се надрусаме здравата. Чудех се какво още ме свързва с Върн; как така бяхме прекарали толкова много часове, потопени в илюзията на споделяната и от двама ни страстна отдаденост; защо си бях въобразил, че той е толкова навътре в нещата, когато в края на краищата се оказа, че неговият живот е също толкова дребнав, колкото и моят. И макар в него още да откривах някакво съвършенство, най-вече заради щедростта му, аз и сега бях готов да заплатя произволна цена, само и само да бъда като него, да притежавам неговото усещане, че целият свят е мой дом.

На следващия ден заминах за Мърси с автобуса. В Лондон24 трябваше да сменя експресния автобус с местния, така че разполагах с малко време да поскитам из уличките около автогарата и да изпуша един джойнт. После се огледах в прозореца на автогарата — с дълга коса, брадат и надрусан. Изплаших се от собствената си външност, та като се качих в автобуса, взех багажа си, слязох и веднага измъкнах самобръсначката си и пяната за бръснене от куфара. Втурнах се в тясната тоалетна и се заех да се бръсна с пъргави движения, като астронавтите от телевизионните предавания, борещи се с безтегловността. Не след дълго по брадата останаха само дребни следи от пяната, които почистих с бавни, методични движения със самобръсначката. Сега отражението ми в огледалото беше на по-млад мъж подобно на постепенно изясняващите се образи върху полароидните фотографии. Отново изпитах някакво необяснимо приповдигане на настроението си, може би защото бях прекрачил невидим праг, разделящ моето настояще от моето минало.