В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
Когато изскочих навън, вече се бе смрачило и автобусът бе започнал маневрите сред оголените силуети на дърветата, за да излезе на шосето, виещо се сред голото заснежено поле. Някаква възрастна жена в палто и рокля на цветя беше приседнала на стола до вратата в преддверието на тоалетната, измъчена от чакането. На всичкото отгоре отвърна очи от мен, докато минавах покрай нея, а пък аз се изчервих от срам, като че ли бях заловен в някакво престъпление. Отвън имаше още половин дузина пътници, отпред двама по-възрастни, зад тях една по-млада жена и най-отзад двамина дългокоси тийнейджъри. Порази ме откритието, че нищо не можех да кажа за тях: нито от къде идваха, нито къде отиваха, нито за какво си мислеха. Нали бях прекарал по-голямата част от живота си в тази равнинна земя, ала все още се чувствах тук като чужденец, много малко знаех за живота, който кипеше тук, не само в този автобус с наполовина загасени светлини вътре, но и в тези едноетажни градчета; много малко знаех и какво се спотайваше зад прозорците на фермерските къщи, покрай които автобусът профучаваше, увлечен в поглъщането на десетките километри по магистралата. Не можех да се отърся от усещането, че навлизам в чужда страна.
Накрая се отпуснах уморено на седалката и скоро задрямах, все още под въздействието на наркотика, унесен от топлината на вградените към вентилаторите нагреватели. Спомних си за един телевизионен филм, в който един мъж заспа във влака и като се пробуди, се озова в някакъв град от миналото. Май се казваше Уилоуби, беше провинциално примитивен, но иначе залят от светлини. Помня, че този филм пасваше с моите юношески надежди тогава. Накрая мъжът реши да слезе от влака, за да прекрачи в царството на бляновете си. Ала се оказа, че вместо това се бе устремил право към смъртта си. Но в бляновете си, в миналото си той крачеше из този непознат град тъй уверено, сякаш за него смъртта бе само едно прекрачване от един живот в друг или дребна цена, която трябваше да заплати, за да навлезе в друг свят, по-близък нему дори от родния му дом.
Деветнайсета глава
Баща ми ме чакаше на автогарата. Почувствах се много неудобно от това, че ме очакваше там, присвит от студа край колата си като някой лакей. Щом ме видя обаче, той мигом помръкна.
— Я се виж на какво си заприличал с тази коса. — Щом долових как от гласа му се стопиха последните остатъци от намерението му да се държи добре с мен, разбрах, че пак бях провалил всичко, защото му бях напомнил за неспособността му да се справя с моите увлечения.
На Бъдни вечер се събрахме в нашата къща. В ъгъла на всекидневната бе поставена една доста евтина и малка коледна елха. Под нея нямаше подаръци, а само едно коледно украшение, при това от пластмаса. То имитираше яслите във Витлеем, където се е родил младенецът — Исус — в пелени сред сламата — и тя имитация — изработена от найлонови нишки.
— О, ето го нашият вагабонтин! — провикна се Джелсомина, щом ме зърна. Тя вече имаше три деца, беше наддала на тегло и се държеше като напълно зряла и уравновесена жена, добронамерена и в същото време склонна да ме упреква. — Сега с тази коса си заприличал на онези там, „Бийтълс“.
Но в настроението на хората се долавяше нещо престорено, по застиналите им физиономии долавях дори леко насилено приятелство. Опитах се да си се представя като един от тях, някой, с когото могат да се разбират и погаждат, но така и не успявах да налучквам правилните жестове или думи. Дори на италиански говорех с мъчително напрягане, може би защото устата ми отказваше да произнася лъжи.
— Е, как е там, в Торонто?
— Добре е, бих казал.
И макар отчаяно да ми се искаше да ги гледам с презрение, в същото време много добре съзнавах, че аз бях този, комуто нещо не достигаше и че нямаше да успея да открия друг свят, за да го противопоставя на техния.
За Коледа баща ми ми даде чек за петстотин долара.
— Но ако пак се върнеш с коса като тази, да знаеш, че ще спиш на улицата.
Помислих си дали да не върна чека, но не успях да събера сила, смелост, гняв дори, за да го сторя. Само с горчивина осъзнавах колко се бях отдалечил от него, как той въобще не ме разбираше, макар да ми желаеше само доброто. В края на краищата се заключих в банята и си подстригах косата. Леля Тереза се пошегува, че това подстригване струва на баща ми петстотин долара.
— Следващият път ще се прибере силно брадясал и това вече ще ти струва цяла хилядарка.