В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
Започнах да спя необичайно дълго — по дванадесет, тринадесет, та дори и по четиринадесет часа в денонощието. Моята летаргия като че ли сама се подхранваше, превърна се в неутолима пристрастеност, облада ме като някакво свое притежание. Можех с часове да вися над някой учебник и да препрочитам отново и отново някой параграф или страница, да се лутам сред плетеницата от думи, но тяхното значение избледняваше само след броени минути.
Започнах да дремя и на лекциите. През първите няколко седмици не пропуснах нито една от тях, толкова бях подплашен, че съм пълен невежа и че няма да мога да се справя с това, което ще се изисква от мен. Една сутрин обаче не успях да се събудя навреме, въпреки че бях навил будилника за точния час. Разбира се, пропуснах първата лекция. През следващите дни дотолкова се бях паникьосал, че сутрин се събуждах при първия звън на будилника и с разтуптяно сърце скачах от леглото. Тази паника се оказа тясно свързана с опасението, че мога да изгубя нещо, което все още придаваше някаква форма на живота ми, че моята летаргия сега ставаше някак си по-разбираема и по-оправдана, понеже липсваше решителна сила, която да се опълчи срещу нея и заради това тя бавно ме покоряваше.
Започнах най-сериозно да се замислям дали да не свърша със себе си. Това бе първата мисъл, спохождаща ме сутрин, още щом се събуждах; както и последната, преди да заспя. Това бе сянката, преследваща ме навред, спотайваща се зад всичките ми мисли през деня. И преди често бях обмислял самоубийство, хиляди пъти бях планирал всяка подробност, намирайки някаква необяснима, но сладостна утеха в това. Само че сега нещо по-различно се бе заглождило в мен — тягостното усещане за неизбежност. Всъщност не ми се искаше да мисля за това, по-скоро идеята изникваше в съзнанието ми в края на всяка поредица от самокритични мисли и самооценки, които ме тласкаха по пътя на ясната и неизбежна логика. Не кроях подробно изпипани планове, а само нахвърлях бегло поредната схема всеки път, когато ми се натрапваше необходимостта от незабавно изпълнение на тази закана. Дали да се хвърля под префучаваща по асфалта кола или да се метна през прозореца на стаята си от седмия етаж. Никакво удоволствие обаче не ми доставяше да си представям какво ще си мислят другите за мен. Усещах само срам, та затова ми се искаше да се изпаря във въздуха като герой от фантастичен филм, а накрая цялата моя история да стихне безмълвно, както водата заличава всякакви следи, за да не остане накрая никакъв спомен за мен.
Светът за мен започна да се превръща в странно място, което бях обречен скоро да напусна. Всяко негово качество внезапно ми заприличваше на някаква загадка: формите на предметите, цветовете им, непонятната за мен жизненост на хората, които продължаваха да си живеят посвоему, сякаш тласкани от някаква скрита енергия, неуморни и уверени като машини. Но вече поне дузина пъти, когато пробвах да осъществя фаталното си намерение, се случваше да стигна дотолкова далече, че да отварям прозореца и да замирам там, на ръба на пропастта, с разтуптяно сърце пред кошмарната гледка на празното пространство под себе си, като единствено мисълта за моето семейство ме задържаше да не направя последната крачка. Представях си живо и най-нагледно колко ужасяващи щяха да бъдат последиците за тях — за тези, от които най-вече исках да избягам, ала тъкмо те все още някак си ме свързваха със света. Само така успявах да изплувам от мрачната бездна, в която се опитвах да се потопя, за да остана свързан към спомена за родния си дом.
Понякога, обикновено късно вечерта, се отбивах в общото помещение, за да погледам телевизия, но настръхнал като неканен гост. Присядах там в тъмното, за да изгледам късните вечерни филми с надеждата да се утеша с някаква самозабрава. Веднъж обаче се случи да попадна сред група студенти, за които знаех само, че са от моя етаж. Заварих ги тъкмо когато запалиха джойнт — така наричаха цигарите с марихуана. Преди да успея да се отдръпна, един от тях, казваше се Върн, с прострян връз коленете си вестник, на който бе разстлал кафеникавите стъбла и листа, се измести встрани на дивана, за да ми стори място да се настаня до него.