В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
— Хм, да, ще я видим ние тази работа.
Баща ми отново беше свъсил вежди и лицето му пак бе мрачно, най-вече заради закачките на леля Тереза. Май остана огорчен от тъй бързата ми капитулация пред него. Вероятно бе очаквал да се съпротивлявам по-сериозно.
Струваше ми се безсмислено завръщането ми за коледните празници у дома. Бях си въобразил, че ще намеря някаква смътна наслада в прибирането при баща ми и леля Тереза, някакъв стоплящ домашен уют и прочее, както и връщане към себе си. Ала сега се чувствах още по-зле — лишен от опора и солидност като въздуха, без контури. На никого не се обадих, защото не можех да се сетя за нито един съученик, когото да исках да видя. Вместо това оставах като прикован пред телевизора до късно вечер като някой, който се крие от някого. Денем работех с Роко и Доменико във фермата — трябваше да се подгряват оранжериите с пара, за да се подготвят за зимната реколта. Това изискваше да се опъват дълги полиетиленови ленти върху лехите по цялото им внушително протежение, за да се надигнат като пипала на гигантски чудовища, докато парата ги надуваше отдолу. Разговорите между нас си оставаха напрегнати като между непознати, докато накрая — като се изключат диалозите, посветени на текущата работа — отстъпиха пред мълчанието въпреки толкова дългите работни часове.
В неделята след Коледа посетих Рита. Бях й купил подарък — един транзисторен радиоприемник. Според мен беше подходящ избор за нея, защото сега навлизаше в тийнейджърските си години.
— Това е много вежлив жест — одобри избора ми г-жа Амхърст, но побърза да го прибере в някоя от стаите в приземния етаж веднага след като Рита отвори пакета.
Останах насаме с Рита във всекидневната. Седях на стола срещу нея като някакъв непознат посетител. Дочувах звуците на телевизора от стаята, която беше в съседство. Досетих се, че Елена гледа там някакво телевизионно предаване. Въобще не ми се обади, за да ме поздрави.
— Как е училището?
— Добре, бих казала.
Вече долавях познатата бездушна нотка в интонацията й.
— Нали тази година си в седми клас?
— Да. В класа на г-жа Милър, която е пълна скука и ужасен педант.
Поговорихме няколко минути все в тоя дух, но накрая тя започна да става нетърпелива, да се намества в стола си, да докосва ненужно подгъва на роклята си и отново да се намества. Изглеждаше ми обременена, уклончива и разсеяна, сякаш предусещаше някакво очакване в мен, което не можеше да удовлетвори.
— Ами тогава да се надяваме отново да се видим към Великден или горе-долу тогава. Исках само да ти донеса подаръка.
— Благодаря.
Щом се прибрах у дома, се изтегнах в леглото си, изпаднал в нещо като вцепенение. Опитах се да почета, а после реших да се изкъпя. Останах за дълго съвсем неподвижен във ваната, като оставих водата да се надига, докато не покри бледата инертност на тялото ми като слой стъкло.
Реших на сутринта да взема автобуса за Торонто, въпреки че се падаше в навечерието на Нова година.
— Както желаеш — сви рамене баща ми, раздразнен от решението ми. Може би подозираше, че просто искам да изклинча от работата във фермата. — Не ми се вярва учебните занятия при вас да започнат толкова отрано.
— Там ме чака една работа, която съм длъжен да довърша.
И така на сутринта ние се разделихме, пак така мрачни, както и когато се видяхме при пристигането ми у дома, докато мълчаливо отидохме до автогарата, откъдето потеглих обратно към университета.
Върнах се в студентското градче рано следобед. Нашето общежитие беше празно, коридорите пустееха, кафенето — затворено за празниците. Въпреки арктическия студ отидох до търговския център, който поне беше съвсем наблизо. Купих си нещо за ядене, включително и един хляб, но като се върнах в стаята си, оставих храната в кесията и вместо да се нахраня, свих си един джойнт, а сетне изпуших и още един.
После се запътих към общото помещение, за да прибера хранителните продукти във фризера, монтиран там за ползване от студентите, както и за да позяпам малко телевизия. Заварих там неколцина от китайските студенти да варят своите супи. Бяха изпълзели от сенчестото си съществуване, възползвайки се от отсъствието на обичайната навалица, та сега бяха плъпнали като скакалци. Като влязох вътре, във въздуха се разнасяха всевъзможни звуци, обичайно съпровождащи всякакви готварски процедури — пържене, варене, задушаване — като особено шумно свистеше парата. На всичкото отгоре като съпровод и оживеното чуруликане на техния неразбираем език. Като ме съзряха, настана неописуема суматоха, сякаш бяха спипани на местопрестъплението. Аз само напъхах храната си във фризера и веднага се оттеглих в стаята си, отдавна служеща ми като единственото мое убежище.