Светът е пълен с чудеса
- Автор: Парсонс Тони
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светът е пълен с чудеса». Краткое содержание книги:
Имаше нещо вълшебно в това място, но не можеше да определи какво, защото все й се изплъзваше. Това беше град, който непрекъснато се обновяваше и самосъздаваше, където новите мечти изместваха старите и където и да погледнеш, виждаш земя, отнета от пристанището — лъскавите небостъргачи бяга издигани върху нея още преди почвата да изсъхне.
В самото пристанище имаше плавателни съдове от всеки вид и епоха. Кораби с подводни криле, които превозваха комарджиите до Макао, пухтящи влекачи, които придружаваха огромни пътнически кораби, древни дървени джонки с оранжеви платна и превоза, без който не можеше — зелено-белите корабчета на ферибота, които сновяха между Сентрал, Уончаи и Цим Ша Цуи. Някога Джесика бе попаднала на един стар филм късно през нощта, в който един мъж се влюби в момиче, което видя за първи път на ферибота „Стар Фери“. Джесика си помисли, че корабчето е добро място да се влюбиш.
Хаотичната пищност на пристанището беше обрамчена от двата блестящи хоризонта: корпоративните кули на остров Хонконг, които се намираха срещу гората от големи жилищни сгради откъм Коулун, и отвъд тях — зелените хълмове на Новите територии.
Джесика знаеше какво се намира от драгата страна на хълмовете и изведнъж осъзна, че иска да отиде там, искаше да разгледа страната, докато имаше възможност. Кой знае дали някога щеше да дойде отново в тази част на света?
— Искам да видя Китай.
Паоло не отговори.
Лежеше на леглото, след пет дни все още изтощен от часовата разлика, и вяло прелистваше брошурите от автомобилното изложение. На обложката на брошурата, която държеше, две китайки в саронги бяха седнали на покрива на някаква скъпа кола.
— Паоло? Искам да видя Китай.
— Китай? Скъпа, та ти го гледаш в момента.
— Не това имам предвид.
— Че на кого, мислиш, принадлежи сега Хонконг? Не на нас, Джес. Британците се прибраха вкъщи. Край на империята.
— Имам предвид континента. Отвъд границата. Сещаш се. Народна Република Китай.
Той се намръщи.
— Може да го направим, ако искаш, но не мисля, че е хубаво като тук. Басирам се, че тези комунисти не могат да направят едно свястно капучино. Защо просто не си останем в Хонконг?
— Все пак искам да го видя. Докато сме тук. Кой знае дали някога отново ще дойдем?
Той се изтегна и се усмихна, отдаден на това странно сънно състояние, без да може съвсем да повярва, че се намира в петзвезден хотел на другия край на света. Харесваше му да съзерцава Джесика на фона на прозореца, полуобърната към него, а късното следобедно слънце осветяваше красивото й лице. Нищо не би могъл да й откаже.
— Ела тук, малка хитрушо, и ще поговорим.
— За какво? — засмя се тя. — Нали си изморен?
— Добре де, добре, ще отидем до Китай. — Той се проза и захвърли брошурата. — Един ден ще е достатъчен, нали? В смисъл, колко време му трябва на човек, за да разгледа Китай?
Паоло затвори очи, а Джесика се обърна към гледката точно когато едно корабче „Стар Фери“ акостираше долу. Тълпи от добре облечени служители с черни коси слязоха на брега и се отправиха към работните си места в Сентрал.
Повечето от тях вероятно живееха в небостъргачите, които се виждаха от страната на Коулун, изникнали като гора на върха на Китайския полуостров. Там ги очакваха семействата им, когато се върнеха със „Стар Фери“. Съпрузите и съпругите. Вероятно две от онези красиви дечица с прически като камбанки, безупречни в училищните си униформи, които се подготвяха за бъдещето си и за бъдещето на това чудесно място.
И изведнъж като че я удари гръм: Джесика се сети къде се крие вълшебството на Хонконг.
— Знаеш ли каква е причината? — изрече на глас, макар да знаеше, че съпругът й спи: — Никога не съм виждала друго място, което така да кипи от живот.
— Някой да е сменял бебешка пелена преди? Майчета? Татковци? Хайде, не се стеснявайте!
Кат погледна Рори.
— Хайде — прошепна настойчиво. — Казвал си ми, че почти само ти си преобувал Джейк.
— Но това беше преди години.
— Каза ми, че бившата ти била мързелива кучка, която не си правела труда да става през нощта.
— Остави ме на мира!
— Вдигни си ръката!
— Не!
Преподавателката от предродилния им курс се усмихна на учениците си. Те гледаха ту нея, ту розовата кукла, която лежеше по гръб на постелката между тях. Куклата беше обута с напикана пелена. Беше една от онези кукли, които се търсеха много само защото можеха да плачат и да се напикават. Също като истинско бебе. Само сипи вода.