Светът е пълен с чудеса
- Автор: Парсонс Тони
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светът е пълен с чудеса». Краткое содержание книги:
Оливия оброни глава.
— Може да греша. Моля те. Моля те, отиди да те прегледа специалист.
Майка й вдигна глава.
— Съжалявам, мамо.
Майка й разтвори ръце и Меган отиде при нея, но точно тогава отвън се чуха писъци, шум от счупено стъкло и лай на куче. Меган изтича навън.
Лоуфорд беше на земята и се бореше с Уорън Марли. Явно той беше запратил древната масичка за кафе в чакалнята към жените на регистратурата. По целия килим се бяха посипали парчета стъкло и трески от дървото. Когато видя Меган, лицето на Марли се изкриви от ярост.
— Заради теб! Сестра ми си загуби момичето! Дейзи! Социалните я взеха заради теб!
Когато Меган се прибра същата вечер, тя говори с Кърк за мечтата му да се махнат от Лондон.
Как точно щеше да стане? Къде щяха да отидат? Всички тези кътчета от рая, където той можеше да преподава, а тя да практикува това, за което беше учила — можеха ли наистина да живеят на подобно място? Тя го разпитваше най-подробно, за да види дали мечтата му можеше да оцелее в истинския свят. Ами визите? Разрешително за работа? Детска ясла? Тя беше готова да се махне от Лондон.
Беше готова за друг живот.
Защото сега виждаше, че Кърк е прав.
Когато имаш дете, всичко се променя. Не можеш да се тревожиш за останалата част от човечеството. Трябва да бъдеш егоист, трябва да мислиш за детето си и да намериш безопасно място за собствената си кръв и плът.
Щом станеш майка или баща, всичко опира до следващото поколение. До новото семейство.
Дори не можеш вече да се тревожиш твърде много за собствените си родители.
Нямаше сълзи.
Първото нещо, което Джесика забеляза.
Не точно тишина, понеже общата спалня в дома беше огромна, с креватчета, залепени едно до друго от двете страни, във всяко имаше бебе или прохождащо дете, а влажният въздух се огласяше от напевното бъбрене на малките дечица, които си говореха сами. Но нямаше сълзи.
— Защо не плачат? — попита тя.
— Може би са щастливи бебета — предположи Саймън.
Не, не беше това.
— Какво е това място? — попита Паоло. — Това е някакъв дом. Сиропиталище.
Отначало тя се боеше да влезе. Страхуваше се от това, което можеше да завари. Занемареност, жестокост и мръсотия. Като прасетата, нахвърляни едно върху друго в телената си клетка, без никой да ги поглежда. Но се оказа различно.
Докато вървяха бавно през спалното помещение, тя видя, че тези деца бяха чисти и хранени. Те наблюдаваха Джесика и Паоло слисано, но не се страхуваха и не бяха наплашени. Личеше си, че с тях се отнасят с любов и доброта.
Но бяха толкова много, че някак усещаха, че няма смисъл да плачат. Сълзите им не бяха като на децата навън, нито като сълзите на Клои или Попи. Техните сълзи не бяха краят на света за една майка или баща и никой не би им обърнал внимание.
Защото бяха толкова много.
— Четири милиона момиченца — обясни Саймън. — Четири милиона момиченца като тези в цял Китай.
— Това само момичета ли са? Всички тези деца са момичета?!
Той кимна.
— Заради политиката за едно дете. Хората имат само един син или дъщеря. Много от тях предпочитат син. Особено в провинцията. Прости хора. Необразовани.
Четири милиона изоставени момиченца заради политиката за едно дете.
И все пак навсякъде, от площад „Тянанмън“ до „Макдоналдс“ в Пекин, бяха видели другата страна на тази политика — поколение от затлъстели разглезени деца, най-едрите глезльовци в Азия, малките императори на Китай. Сега, като се замислеше, Джесика се сещаше, че малките императори май бяха все момчета.
Една сестра си приближи към тях от другия край на коридора.
— Искате бебе?
— О, благодаря, само гледаме — отвърна Паоло. — Джесика? Ще закъснеем за самолета.
— Сега е много трудно да се вземе бебе — продължи сестрата, без да обръща внимание на думите му. — Много западняци идват. Мислят лесно. О, отиди в Китай, вземи си лесно бебе. Но не лесно. Много документи. Трябва добра агенция. Да се обади на международна детска програма.
Саймън прочисти гърлото си.
— Аз имам — каза.
Джесика и Паоло се втренчиха в него.
— Имаш агенция за осиновяване? — попита Джесика.
— Познавам. Мога представя.
— Срещу тлъст хонорар, мога да се обзаложа.
Саймън разпери ръце.