Светът е пълен с чудеса
- Автор: Парсонс Тони
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светът е пълен с чудеса». Краткое содержание книги:
Тя поклати глава и се замисли. Замисли се сериозно за първи път.
— Не, ти наистина не го искаш. — Тя го загледа и за първи път я осени мисълта, че до нея седи човек, когото не познава. — Ти не си виновен. Трябваше да го предвидя. Принудих те. А сега всичко ми се връща.
— Хайде, стига, Кат. Да се прибираме у дома. Хормоните ти пак са пощурели.
Тя се усмихна тъжно.
— Проблемът не е в хормоните ми. В теб е. В съмненията ти.
Той се опита да хване ръката й.
— Престани. Заедно сме в тази работа.
— Питам се. Защото се чувствам някак сама.
— Кат, престани. Знаеш, че не ги харесвам тези жени с големите обици.
— Имам чувството, че си тук, защото… не знам. От съвест, или защото ще се почувстваш виновен, ако си тръгнеш, или защото те хванах в капан. Така го чувствам. Знаеш ли какво си мисля?
— Нека преустановим този разговор. Нищо добро няма да излезе.
— Мисля, че нямаш куража да изминеш пътя.
— Не е вярно.
— Мисля, че не си тук заради мен и бебето. Иначе някаква стара хипарка от курса за родители нямаше да има значение. Мисля, че багажът ти е събран. Мисля, че рано или късно ще ни напуснеш.
— Искам бебето не по-малко от теб.
Тя се усмихна невесело, поклати глава и сърцето му се сви от мъка.
— Мисля, че си същият като майка ми. — Рори знаеше, че това е най-лошото нещо, което можеше да му каже.
Трафикът беше невъобразим.
Колоездачите се плъзгаха като рояци риба по гъмжащите улици — беше очаквала да види подобна гледка в Китай, но не и безбройните коли, които не спазваха платната си, а шофьорите непрекъснато надуваха клаксоните дори когато бяха заседнали в задръстване и нямаше как да се измъкнат. Какво щеше да стане, когато колелата изчезнеха и всички се сдобиеха с коли?
Когато движението отново замря, един камион се изнесе до таксито им. Каросерията беше затворена с висока мрежа, каквато използваха градинарите у дома. Но тази клетка от мрежа беше пълна с прасета.
Препълнена с прасета, гротескно претъпкана, защото имаше два пъти повече от интересните малки животни, отколкото нормално биха се побрали. Бяха нахвърляни едно връз друго, сякаш нямаха повече права или чувства от чувалите с компост на градинарите и сега се бореха за пространство, катереха се едно върху друго, очичките им светеха от див страх, докато отчаяно виреха глави за глътка въздух и пищяха от ужас. Стомахът на Джесика се преобърна.
Искаше да се прибере у дома.
Не това очакваше, изобщо не приличаше на Хонконг. Китай беше мръсен, безнадежден и жесток. Пекин беше сурово място, задушавано от прах от настъпващата пустиня Гоби. Ако Хонконг изглеждаше кипящ от живот, тук всеки като че ли се бореше за живота си със зъби и нокти, прегазваха се един друг, без да се замислят и без милост.
Възрастният шофьор на таксито оглеждаше Джесика и Паоло в огледалото за обратно виждане.
— Мейгуо?
Младият преводач до него поклати глава.
— Ингуо. — Той се обърна и се ухили. — Англичани. Не американци.
Той се беше залепил за тях на огромното бетонно пространство на площад „Тянанмън“, докато те зяпаха епичната монотонност на гигантския портрет на Мао Дзедун, и през последните няколко часа пое ролята на екскурзовод, преводач и придружител, докато бродеха из Забранения град, древните вътрешни алеи и претрупани туристически базари. Беше любезен, приятен младеж, студент по архитектура, който се представи като Саймън. Когато го попитаха за китайското му име, той каза, че било твърде трудно за произнасяне.
— С какво се занимава? — попита той Паоло. — Какво работи в Англия?
Паоло въздъхна и се загледа мрачно през стъклото. Отначало отговаряше с удоволствие на непрестанните въпроси на Саймън. Но денят беше дълъг. А въпросите не секваха.
— Той продава коли, Саймън — отговори Джесика. Тя сръга Паоло. — Няма нужда да си груб.
— Хубаво. С това момче съм като пред испанската инквизиция.
— Колко пари изкарва? — попита Саймън толкова невинно, сякаш ги питаше харесва ли им времето.
— Не ти влиза в работата — отвърна Паоло.
Саймън се обърна към Джесика.
— Вие женени? Или приятели и само партньори?
— Ние сме стара семейна двойка.
Тя се усмихна и вдигна лявата си ръка, за да покаже халката си.
— Виждаш ли?
Саймън хвана ръката й и огледа халката.
— Тифани. Много добро качество. Картие обаче по-добри. Откога женени?