Светът е пълен с чудеса

— Не, има и добри хора. — Сети се за госпожа Съмър, боксьора и Дейзи. Сети се за добротата и почтеността, които успяваха да се съхранят в тези долнопробни квартали. — Не всички са еднакви.

— Сега трябва да мислиш за Попи. За нас. Говоря сериозно, Меган. Трябва да се махнем.

Тя се усмихна на думите му. Струваше й се, че той беше прекарал живота си в мечти да отиде на някое ново място. Някъде, където морето беше по-синьо, плажовете по-бели и водата по-чиста. Как, по дяволите, се бе озовал в „Хакни“?

— Къде например?

— Говоря сериозно, Меган.

— Не ти се подигравам. Честно. Харесва ми. Харесва ми идеята да се махнем от тази мизерия.

Той я прегърна въодушевен.

— Някъде, където има свястна школа по гмуркане. Където мога да преподавам. Това са най-хубавите кътчета на земята. Във всеки голям плувен център с радост биха ме взели на работа. Индийския океан. Карибите. Дори у дома — в Австралия.

Тя вече не се усмихваше.

— Мислиш, че искам цял живот да се излежавам на плажа? Смяташ, че бих се отказала от професията си?

— Навсякъде има нужда от лекари. Защо трябва да практикуваш на място, където не те уважават? Където е мръсно, пълно с пияници и невежи копелета?

— Мразиш Лондон.

— Вярно е. Не съм тук заради мястото. Тук съм заради теб и детето ни.

— Тук мога да направя нещо добро. Не си прав — а дори да беше, какво според теб правят лекарите? Мислиш ли, че трябва да лекувам само богатите? Добрите? Не става така. Не за това съм обучена.

— А за какво си обучена? Не за такъв живот. Със сигурност.

Меган разрови паметта си. През годините на следване със сигурност бе имала представа за себе си като лекар.

В тези представи тя беше спокойна, любезна и безкрайно способна. Даваше надежда на отчаяните. Такива работи. И за миг не си бе представяла, че ще бъде заплашвана физически от пациентите си. Мислеше, че ще са й благодарни, че ще я обичат дори или поне ще я уважават. Никога не бе предполагала, че някои от тях ще я възприемат като надута крава от средната класа, която ги лишава от жадуваните хапчета и им вгорчава живота, като се обажда на социалните работници. Освен всичко Меган никога не беше предполагала, че ще се чувства толкова изморена.

— Предполагам, че исках да променя нещата. Да, точно така. Исках да ги направя по-добри. Какво лошо има в това?

— Нищо. Само че ти не можеш да спасиш света, Меган. Погледни нас. В смисъл, виж ни как се мъчим с бебето всяка нощ. Това мъниче не престава да плаче и ние се чувстваме, сякаш небето се срива над нас.

Бебето се размърда в креватчето до тяхното легло.

— Говори по-тихо — прошепна Меган.

— Как ще спасиш света? — изрече шепнешком Кърк. — Та ние дори не може да се погрижим за себе си.