Портретът на един шпионин
- Автор: Силва Даниъл
- Серия: Габриел Алон #11
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1192-9
- Переводчик: Владимир Райчинов
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Портретът на един шпионин». Краткое содержание книги:
- Проблем ли има? - попита го Габриел.
- Зависи от гледната точка.
- Не може ли по същество, Ейдриън? Бързаме за полета.
- Всъщност си позволих волността да анулирам самолетните ви билети.
- Колко съобразително!
- Влизайте.
ТРЕТА ЧАСТ
РУБ ЕЛ ХАЛИ
48.
ПЛЕЙПС, ВИРДЖИНИЯ
Къщата се намираше на най-високото място на хълма сред горичка от дъбове и брястове. Имаше потъмнял меден покрив и две веранди, които гледаха към зелено пасище. Сред съседите се бе разпространил слух, че собственикът е заможен вашингтонски лобист на име Хюит. В действителност вашингтонски лобист на име Хюит не съществуваше - или поне не такъв, който да притежава ферма на площ четиридесет акра, разположена на три километра източно от град Плейнс по шосе 601. Името бе избрано на случаен принцип от компютрите в Централното разузнавателно управление, което притежаваше и управляваше фермата с помощта на фирма фантом. Управлението притежаваше и трактора, Джон Диър“, пикала „Форд“, косачката „Буш Хог“ и двата дорести коня. Единият от тях се казваше Колби, а другият - Хелмс. Според зевзеци от Управлението, и двата коня, подобно на всички служители, ежегодно бяха подлагани на полиграф, за да бъде проверено дали не са станали изменници.
През следващия следобед двата коня пасяха свежата трева в далечния край на пасището, когато кадилакът с Габриел и Киара се появи по чакъления път. Охранител от ЦРУ ги въведе в къщата и след като пое връхните им дрехи и мобилните телефони, им даде знак да влязат в една просторна стая. Вътре те завариха Узи Навот, който с копнеж се взираше в бюфета, и Дри Шамрон, който водеше отчаяна битка с един термос за кафе с помпичка. До незапалената камина седеше Греъм Сиймор, облечен като за дълъг уикенд в английската провинция. До него бе седнал Ейдриън Картър и сключил вежди, слушаше Джеймс Маккена, който шепнеше в ухото му.
Събраните в помещението мъже формираха своето рода тайно братство. След атентатите от 11 септември те си бяха сътрудничили в множество операции, за повечето от които широката общественост нямаше представа. Бяха воювали един за друг, бяха убивали един за друг, а в отделни случаи дори бяха проливали кръвта си един за друг. Независимо от разногласията им, тяхната връзка бе устояла на времето и прищевките на техните политически господари. Те приемаха мисията си като нещо ясно и недвусмислено. В определен смисъл те бяха еквивалент на ислямския съвет шура. Те се нагърбваха с неприятните задачи, с които никой друг не желаеше да се захваща, и се тревожеха за последствията по-късно - особено когато ставаше дума за живота на невинни хора. Джеймс Маккена не беше член на този съвет, което по презумпция означаваше, че е част от проблема. Присъствието му се очертаваше като усложняващ фактор, особено ако възнамеряваше през цялото време да шепти в ухото на Картър.
Тъй като за Маккена бе най-удобно да са около право-ъгълна маса, всички приеха предложението му и се преместиха в трапезарията. Беше очевидно защо Картър не го харесва. Маккена беше неговата пълна противоположност. Беше млад. Беше в добра физическа форма. Изглеждаше добре на трибуна. Освен това бе изключително уверен в себе си, независимо дали тази самоувереност бе подплатена. Маккена никога не бе цапал ръцете си с кръв, не носеше тежестта на никакви професионални грехове от миналото. Никога не се бе изправял срещу дулото на неприятеля, нито пък го бе разпитвал. Не владееше нито един от неговите езици. Но пък беше изчел множество книги за него и се бе изказвал неведнъж с особена проницателност на най-различни контратерористични срещи. Основният му принос към литературата по този проблем бе една статия, която навремето бе публикувал в списание „Форин Афеърс“. В материала си той защитаваше тезата, че Съединените щати биха могли да поемат още един терористичен удар и да се съвземат дори по-силни от него.
Статията бе привлякла вниманието на един харизматичен сенатор. А когато впоследствие този сенатор се бе издигнал до президент, той бе решил да възложи основната отговорност за сигурността на държавата на този политически драскач, който навремето бе прекарал в Лангли една-единствена седмица, носейки кафе на директора.