Портретът на един шпионин
- Автор: Силва Даниъл
- Серия: Габриел Алон #11
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1192-9
- Переводчик: Владимир Райчинов
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Портретът на един шпионин». Краткое содержание книги:
Той поспря за миг, за да се ослуша за приближаващи стъпки или гласове. Не се чуваше нищо, затова даде на Люси команда да изпразни скривалище номер три. Тя се шмугна в гъсталака и след малко се чу как цамбурна в поточето. Миг по-късно се върна по нанагорнището с парче дърво между зъбите, което пусна пред краката на Койл.
Беше дълго трийсетина сантиметра и приблизително пет сантиметра в диаметър. Елис го хвана в двата му края и рязко го усука. То се раздели и отвътре се показа скрит контейнер. В него имаше неголямо листче хартия. Койл го извади, а после отново сглоби пръчката и я подаде на Люси, за да я върне на мястото й. По всяка вероятност човекът на Койл щеше да си го прибере още преди разсъмване. Едва ли той бе най-съобразителният разузнавач, с когото Елис бе работил, но пък поне беше старателен. А и никога не оставяше Койл да чака дълго парите си. Което не бе чак толкова изненадващо. В работата си този служител се изправяше пред немалко предизвикателства, но сред тях не беше недостигът на средства.
Койл прочете съобщението на светлината на мобилния си телефон, а след това пъхна листчето хартия в найлонов плик с надпис „Сейфуей“. В същия плик пет минути по-късно прибра вечерното изпражнение на Люси. Здраво завързан за горния край, той се люлееше като махало и топло потупваше Койл по китката, докато слизаше по пътечката на път за къщи. Остана още малко, мислеше си той. Още някоя и друга тайна, още някое и друго излизане до парка с Люси. Зачуди се дали нервите му ще издържат докрай. След това се сети за старомодните очила на Нора, за грамадната къща на съседа им и за книгата за Уинстън Чърчил, която бе слушал в трафика. Елис винаги се бе възхищавал на решителността на Чърчил. Един ден той самият щеше да прояви решителност.
От другата страна на реката, партито в Лангли продължи до края на седмицата. Празнуваха заради добре свършената работа. Празнуваха заради превъзходството на техническите си средства. Празнуваха заради факта, че най-сетне бяха съумели да надхитрят своя неприятел. Но най-вече празнуваха заради Ейдриън Картър. Служителите на ЦРУ се уверяваха едни други, че тази операция е едно от неговите най-сериозни постижения. Черните точки бяха изтрити, греховете - опростени. Нямаше значение, че Рашид и Малик са все още на свобода. Засега поне те бяха терористи без терористична мрежа. И заслугата за това бе изцяло на Картър.
Рашидистан продължаваше да оперира, но редиците му бяха оредели вследствие на поредица спешни преназначения. Това, което бе започнало като свръхсекретна операция за събиране на разузнавателна информация, сега беше работа най-вече за полицаи и прокурори. Екипът вече не следеше потока на пари през терористичната мрежа. Вместо това се водеха ожесточени спорове с адвокати от Министерството на правосъдието кои улики са приемливи и кои не бива да виждат бял свят. Никой от тези адвокати не се допита до Габриел Алон - легендарния, но своенравен син на израелското разузнаване, - понеже никой от тях не знаеше, че той е там.
Колкото повече операцията наближаваше своя завършек, толкова повече и Габриел мислеше за напускане. По искане на булевард „Цар Саул“ той проведе поредица от срещи и договори установяването на трайна система за обмен на разузнавателна информация, макар и с пълното съзнание, че американците няма да спазят договорката.
Споразумението беше тържествено подписано по време на скромна церемония в кабинета на директора, след което Габриел се отправи към отдел „Личен състав“, за да върне зеления си пропуск. Онова, което можеше да стане за пет минути, му отне повече от час, гьй като го накараха да подписва безчет писмени обещания, нито едно от които той не възнамеряваше да спази. Когато мастилената жажда на чиновниците от „Личен състав“ най-сетне бе утолена, униформен охранител придружи Габриел обратно до фоайето. Той остана там няколко минути, за да погледа как гравират нова звезда в Мемориалната стена на ЦРУ, а след това излезе в първата за тази кратка вашингтонска пролет гръмотевична буря.
Когато стигна Джорджтаун, дъждът вече бе спрял и слънцето отново грееше ярко. Двамата с Киара излязоха на обяд в старомодно ресторантче близо до Американския университет. След това се разходиха обратно до Тънлоу Роуд, за да си опаковат багажа за тръгване. Пред входа на жилищната сграда завариха брониран черен „Кадилак Ескалейд“, чийто ауспух дискретно пушеше. Едното стъкло се смъкна и нечия ръка им направи знак да приближат. Беше Ейдриън Картър.