Warcross

Той се самоизмъчва. Гледам, и буца засяда на гърлото ми, как той пуска поредния конструиран спомен — този път за последвалата нощ, с лъчи на фенерчета, танцуващи из парка. Гласовете на майка му и баща му звучат изтъняло и трескаво, накъсано. После сцената преминава към малкия Хидео, коленичил пред родителите си — той ридае и се извинява истерично, неутешим е дори и когато те се опитват да го изправят на крака. Сцената отново се променя и показва Хидео в леглото, свит на кълбо, притихнал, вслушващ се в приглушения плач на майка си откъм родителската спалня. После го показва как всяка сутрин се буди и поглежда в огледалото… и вижда как в черната му коса постепенно се появява тънък сребрист кичур. Потръпвам. Травма е било, тя му е нанесла бялата резка. И макар аз да не съм той, разбирам. Дори и да го нямаше линка, свързващ емоциите ни сега, аз чувствам страшния и безкраен срам, помрачил сърцето му.

Опитвам се да си представя как един ден баща ми изчезва и никога повече не се връща, какво ли е да скърбя до безкрай без никакъв завършек, да живея в загадка с отворен край, която вечно дълбае сърцето ми като забито в него острие на нож. Мисля си за лампата на входа на дома им, която свети дори през деня. Представям си тази болка и дори и във въображението си усещам как сърцето ми кърви.

Минава дълго време, след като спомените свършват, изпълнено единствено с плисъка на водата срещу камъните. Когато Хидео пак проговаря, гласът му е тих, натежал от преследващата го всепоглъщаща вина.

— След изчезването на Сасуке те никога вече не проговориха за него. Виняха себе си, поеха срама на гърба си като бреме и го носеха мълчаливо. Съседите и полицията също спряха да говорят за Сасуке от уважение към родителите ми. Не могат да понесат да гледат снимки с него — успях да спася само тези, които бяха у мен. Сега той съществува единствено в техните скулптури. Майка ми остаря за една нощ. Навремето тя помнеше всичко, имаше фотографска памет. Оглавяваше екипа си от невролози. Сега поставя неща не на мястото им и забравя какво върши. Баща ми разви кашлица, която така и не мина. Често боледува. — Погледът на Хидео проследява пътя на съзвездието Близнаци, звездите, наредени като двама братя. — А що се отнася до мен… Сасуке обичаше игрите. Всеки ден играехме, измисляхме заедно всякакви игри. Той беше по-умен от мен — изкарваше отличен на всеки изпит, без усилие се класираше за всяка елитна академия, която ти дойде наум.