Warcross

Облягам се на рамото му с купата в ръка.

— Става — отвръщам му.

Той примигва изненадано, след което явно си спомня какво ми каза при онази първа наша среща. От устните му се откъсва смях.

— Приема се — казва и се обляга назад.

И все пак… Макар и да разговаря непринудено и с майка си, и с баща си, не мога да не мисля за онова, което ми каза по-рано — че Сасуке е тема, която никога не обсъжда с тях, че скръбта и срамът им са тъй дълбоки, та дори присъствието на портрета на втория им син в дома им е непоносимо за тях. Нищо чудно, че не съм и чувала за това във всички изгледани от мен документални филми за Хидео. Нищо чудно, че политиката на неговата компания да не се говори за семейството му, е толкова строга.

— Те не искат да се местят — казва ми Хидео по обратния път към Токио. — Хиляда пъти съм се мъчил да ги убедя, но те не искат да напуснат стария ни дом. И затова правя всичко по силите си да им осигуря безопасност тук.

— Безопасност? — питам.

— Домът им е постоянно под наблюдението на охрана.

Не се учудвам, че е така. Дори не бях я забелязала, но сега се досещам за случайния минувач по тротоара, за градинаря, подкастрящ плета.

Когато колата му спира зад общежитието на „Ездачите на феникси“, вече наближава полунощ. Взирам се в изображението си върху тъмните стъкла. Погледнати отвън, в момента те показват празната вътрешност на кола, та никой да не може да ни види вътре двамата.

— До скоро — прошепвам му. Никак не ми се тръгва.

Той ми се усмихва, а после се присламчва до мен, докосва брадичката ми с ръка и ме притегля в целувка. Затварям очи и се отдавам на усещането.

Накрая — твърде скоро — той се отдръпва.

— Лека нощ — прошепва.

Едва се насилвам да не погледна назад, докато слизам от колата и се запътвам към общежитието. Но усещам присъствието му дълго след като колата му потегля и ме оставя сама. Тази вечер в погледа му имаше нещо ново, което малцина са имали честта да видят… ала зад него все още се крият тайни. Питам се какво ли ще е нужно, за да ми разкрие още някоя от тях.