Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
За момент почти си помислям, че мога да му кажа истината. Той ме отдръпва от другите дами, като внимателно слага длан върху ръката ми.
— Да повикаме ли граф Хартфорд? — пита ме внимателно. — Имате ли нужда от него у дома, лейди Катрин?
Отмятам глава назад и се засмивам така весело, както Елизабет, когато се преструва на безгрижна.
— Небеса, не! — уверявам го. — Нямам нужда от никой мъж, най-малко пък от графа!
Плаваме с баржи по реката, Елизабет седи на трона си в кралската баржа, с музиканти редом с нея, по бреговете се трупат хора да ни гледат. Робърт Дъдли е до нея, както винаги, всичките ѝ дами, включително и аз, сме се разположили на палубата и изглеждаме красиви и важни. Никой не забелязва отсъствието на Джейни, тя не липсва на никого, освен на мен. Сестра ми Мери е като изящна малка кукла, разположила се на висока седалка. Намигва ми: сякаш никога нищо не тревожи Мери. Помислям си, че може да ѝ кажа колко много се страхувам, че очаквам дете и съм изоставена от съпруга си, но после си спомням, че тя е моята малка сестра и че по-голямата ни сестра винаги се опитваше да ни предпазва от нещастие и отиде на ешафода, без нито за миг да говори за съмнения или страхове, след като ми написа писмо с добри съвети, най-добрите съвети, които можеше да даде при тези обстоятелства. Няма да бъда по-недостойна сестра от Джейн. Няма да обременя Мери със страховете си.
Посланици, графове, лордове седят в голямата баржа, пият най-хубаво вино и клюкарстват. Виждам как Робърт Дъдли свежда тъмнокосата си глава към Елизабет и шепне в ухото ѝ и я виждам как тя обръща глава и се усмихва. Те са толкова силно, толкова видимо влюбени, та аз внезапно забравям, че това е моята братовчедка с изключително труден характер и изпитвам съчувствие към нея като към всяка друга млада влюбена жена. Виждам, че копнее за него, от начина, по който извръща към него глава, до начина, по който се вкопчва в украсените с резба ръкохватки на стола си, за да се възпре да не посегне към него. Помислям си: познавам това. Разбирам това. Аз също съм изпитвала това. И отмествам поглед, преди да може да види опасното знание в изражението ми.
— Наистина, това е позорно зрелище — казва тихо някой в ухото ми, и аз се обръщам към лорд Пемброук, някогашния си свекър, който стои до мен и ме следи с поглед, докато наблюдавам Елизабет.
— О, не знам — казвам, показвайки невинност и невежество, като че ли едното е равностойно на другото.
— Е, Бог да ви благослови за това — казва мъжът, който побърза да ме изхвърли от къщата си без благословия, без сбогуване.
От високия си стол Мери ми се усмихва и ми кимва, сякаш за да ме посъветва да направя каквото мога с този необещаващ материал.
— Липсвахте на всички нас в дома Хърбърт — казва той надуто. — Зная, че синът ми съжалява, задето бе разделен от красивата си малка съпруга.
Нямам какво да отговоря на този внезапен изблик на лъжи. Разширявам очи и запазвам мълчание, за да разбера накъде бие.
— И зная, че го харесвахте — намеква той. — Бяхте влюбени от детинство, което е много хубаво. Навярно бихте могли отново да покажете благосклонност към него. Сега сте видна дама, навярно с голямо бъдеще, но нали няма да забравите младежката си любов.
Тук има толкова много неща за оспорване, че слагам ръка върху корсажа си, в който коремът ми се притиска твърдо, и усещам леко пърхане, подобно на ромон. Свеждам глава.
— И така, ето го моят син Хенри, по-влюбен от всякога — заключава баща му и, точно като участник в пиеса отстъпва встрани, за да разкрие друг актьор, и пред мен застава Хенри Хърбърт, далеч по-здрав от бледото момче, което помня от сватбения ни ден, красив, усмихнат и привидно дълбоко влюбен в мен.
— Не очаквах това — казвам му, докато баща му забързано се отправя да коленичи пред Елизабет.
— Простете ми — казва Хенри рязко. — Знаете, че никога не съм искал да ви изоставя. Помните колко бързо се развиха събитията, и че беше невъзможно да знаем кое е правилно, а аз бях болен и трябваше да послушам баща си.