Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
Изглежда, че всички освен мен са обзети от пълно лятно щастие. Всички се ухажват, само аз стоя настрана. Елизабет и Робърт Дъдли не крият любовта си: ходят навсякъде заедно, понякога дори се държат за ръце пред погледите на всички. Тя се отнася към него като към съпруг и равен на нея, и всички знаят, че ако искат издръжка, пенсия или прошка за някое престъпление, тогава една дума от Робърт Дъдли струва колкото думата на кралицата, тъй като едното следва другото, сякаш тя няма избор по въпроса, нито собствен език за каквото и да е друго, освен за да ближе чувствените му устни.
Той раздава щедро благоволението си. Тя му е отпуснала огромни суми и разрешения да налага данъци върху доходоносни занятия. Едва не му даде и херцогска титла, но сега го потупва по бузата и заявява, че семейството му ще се издигне отново. Вече никой не споменава, че съпругата му почина при изключително подозрителни обстоятелства преди по-малко от година и как тогава всички го обвиняваха, че има пръст в това. Никой не си спомня, че баща му бе екзекутиран за измяна, а също и дядо му преди това. Аз го помня — но пък бащата на Робърт Дъдли постави родната ми сестра насила на трона, а оттам — на ешафода. Всички други в двора предпочитат да се държат така, сякаш Дъдли произхожда от най-видно семейство и винаги се е ползвал с доверие и обич.
Нещата в страната не стоят така, разбира се. Получавам тайни съобщения от хора, които ме уверяват, че ако има бунт срещу Елизабет и нейния разпътен любовник, ще ме подкрепят. Дори не ги чета подробно. Веднага ги давам на Уилям Сесил, който казва тихо: „Нейно величество е благословена с такава лоялна наследница. Тя ви обича за това.“
Иска ми се да кажа лукаво: „Е, не дава особен външен израз на обичта си.“ Иска ми се да попитам: „Обича ли ме достатъчно, та да ми позволи да бъда щастлива? Или ме обича само толкова, че да ме държи в такава мъчителна несигурност?“
Защото, макар всички да знаят, че аз съм наследницата, тя все още не ме е провъзгласила официално за такава чрез указ на парламента, а сега, когато Мери, кралицата на шотландците, обяви, че се връща в Шотландия, мнозина казват, че Елизабет би трябвало да посочи нея за своя наследница и така да сключи мир с нея и Шотландия и Франция.
— Вашият приятел Нед е бил добре приет в Париж и ми пише, че Мери, кралицата на шотландците, няма да потвърди мирния договор и настоява да се върне в Шотландия, поддържайки претенциите си към английския трон — казва ми Уилям Сесил. — Той изпълнява добре ролята си на мой шпионин в кралския двор на Франция. Бил е посрещнат като принц. Той и синът ми Томас са се срещнали с всички важни хора във Франция, а Нед ми каза много неща за тайните на двора, които не знаех.
— А кога се прибират у дома? — опитвам се да придам на гласа си възможно най-ведър и небрежен тон.
— Скоро, надявам се. Никога не съм срещал млади мъже, които да харчат повече пари — отвръща Сесил, с което не ми казва нищо.
Трябва да получа уверение, че Нед се връща скоро. Пиша му, а когато не получавам отговор, ме обзема тревога, че е забравил обещанията си към мен, че е влюбен в друга жена. Нареждам да пуснат слугата Глин в покоите ми в мига, щом пристигне, но той така и не идва. Пиша отново на Нед, за да му съобщя, че все още не знам нищо със сигурност, но прилошаването ми се е уталожило и това ме кара да си вярвам, че съм си внушила и че то не е означавало нищо. Той не отговаря и на това писмо. Не съм имала ново месечно кървене и със сигурност съм напълняла. Връзвам връзките на корсажа си все по-свободно и мога да се закълна, че коремът ми се закръгля все повече и повече с всеки изминал ден. Но не мога да повярвам, че вътре в мен има бебе. Струва ми се, че са минали безброй месеци, откакто Нед лежеше с мен и прокарваше жадуващата си ръка по гладките ми хълбоци. Мина половин година: със сигурност мина толкова време, та не мога да повярвам, че има бебе, и въпреки това не мога да потисна страха си, че то съществува.
Прислужницата ми, мистрес Лий, отбелязва, че гърдите ми са по-големи, а талията ми е наедряла, и аз я питам как една жена разбира, че чака дете, и колко скоро след първата брачна нощ се появява бебе. Тя е толкова потресена, че успява да ме уплаши: очите ѝ се изцъклят и тя прошепва: „Милейди! Срамота! Милейди!“