Последните Тюдори
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Последните Тюдори». Краткое содержание книги:
— Не смея да му откажа.
— Даде ли ти пръстен? — пита настойчиво Мери.
— Да. Старият ми венчален пръстен отпреди. Запазил го е. Даде ми също и гривна и кесия със злато, за да докаже, че е искрен. Баща му ми даде една брошка от майка му.
— Поискай от кралицата позволение да се омъжиш за него, докато сме на път — съветва ме Мери. — Тя е в най-доброто си разположение на духа, когато дворът е извън Лондон, а тя и Дъдли ще бъдат заедно по цял ден — а също и по цяла нощ. Или пък… защо не помолиш Дъдли да се застъпи за теб? Това лято самият той е влюбен: той е на страната на любовта, опълчила се срещу света. Не може да призовава за предпазливост: с всичка сила я пришпорва да се омъжи за него. Ако това е желанието ти. Макар че не мога да разбера защо би го искала.
Примигвам.
— Дори не съм приготвила нещата си — казвам, без връзка с разговора. — Не мога да намеря пътната кошница на господин Носльо.
— Ще ти помогна — казва моята пълна с изненади малка сестра. — Престани да плачеш. Нед ще си дойде у дома скоро и ще предяви отново правата си на твой съпруг или ще се омъжиш за Хенри. И в двата случая получаваш дом и съпруг. Някой ще те обича заради теб самата. Във всеки случай аз те обичам. Какво повече искаш?
На път: по пътя към Уанстед
Лятото на 1561 г.
Потегляме от Лондон и първата вечер спираме в двореца Уанстед, където лорд Ричард Рич, който изостави Джейн толкова бързо, ни посреща като горд собственик. Робърт Дъдли го пренебрегва, повдига кралицата, за да я свали от коня ѝ, и я пренася през прага, сякаш това е домът му, а тя е негова невеста. Елизабет се смее възхитено, а Ричард Рич успява да докара една слаба усмивка.
Слугите са разопаковали дрехите и накитите ни, но всичко в Уанстед е толкова фино, че ще използваме техните чаршафи и покривки и златните и сребърни блюда. Виждам как Елизабет оглежда пищния парк около голямата къща, и разбирам, че дворът ще ловува утре. Ще трябва да си измисля извинение: дори само десет мили езда ми докараха такава силна болка, че едва успявам да стоя изправена, когато ме свалят от коня. Със сигурност не мога да галопирам зад хрътките.
— Писмо за вас — един от облечените в ливреи слуги на Рич се покланя и ми подава писмо с името ми отпред.
— Писмо ли?
За миг дори не го вземам. Взирам се в него с растяща надежда, после бавно, зачудено, протягам ръка. Чувствам се така, сякаш някой ми подава ключа, за да избягам от затвора на тревогата.
Най-после Нед ми е писал — най-сетне. Навярно е писал от крайбрежието и вече се е върнал в Англия и язди на север, за да ме намери. Толкова се радвам да видя писмото му, та напълно забравям негодуванието си, задето идва толкова късно. Няма значение. Нищо няма значение. Ако дойде при мен сега, можем да си признаем: мога да разваля годежа си с Хенри Хърбърт и можем да съобщим на кралицата и всичко ще се нареди. Както казва малката Мери, толкова мъдра за годините си: дом и съпруг — какво повече искам?
Но после виждам, че това не е почеркът на Нед, и печатът не е неговият. Още щом го вземам в ръце, надеждите ми угасват. Излизам от оживения двор на конюшнята, където конярите поемат конете от придворните и ги извеждат на тучните ливади, и влизам в градината, където дърветата хвърлят прохладна сянка над каменна пейка и мога да седна, да облегна схванатия си гръб и да си прочета писмото.
От Хенри Хърбърт е. Ужасно е.
След като досега съм водил добродетелен живот, не желая тепърва да губя честта си, като прекарам остатъка от живота си с развратница, за която говорят почти всички мъже…
Едва не изпускам листа. Струва ми се, че ще припадна: ужасът ме е оставил без дъх. Прочитам го отново. Той ме нарича блудница: казва, че всички мъже говорят за мен. Чувствам как сърцето ми блъска, а бебето в корема ми е притихнало и не помръдва, сякаш то също е застинало от ужас пред оскърблението към майка си.
— Нед — прошепвам нещастно. Не мога да повярвам, че той би останал надалече и би допуснал да ми се случи това ужасно нещо. Не мога да повярвам, че любовната ни история ще завърши с такава катастрофа: бебе в корема ми и Хенри Хърбърт — тъкмо Хенри Хърбърт! — да ме обвини, че съм блудница.
Опитахте се да ме впримчите с отровена стръв под маската на най-искрено приятелство, и въпреки това (благодаря на Бога), аз съм толкова наясно, че няма да пожертвам нищо повече, като изключим онези няколко дребни подаръка, които бяха изтръгнати с лукавство от ръцете ми, за да прикрият както Вашата мерзост, така и тази на подобните Вам.
Той знае, че очаквам дете. Не назовава Нед, но ще има други, които ще се сетят достатъчно бързо, за да съсипят доброто име на Нед заедно с моето. Трябва да върна подаръците на Хърбърт и да го помоля да си мълчи. Явно се гневи, задето съм се опитала да го впримча, и ако трябва да бъда напълно честна, не мога да кажа, че греши и съм невинна. Не мога да го виня за възмущението му. Щях да се омъжа за него и да използвам името му, за да скрия ужасния си позор. И, разбира се, в сърцето си винаги съм знаела, че няма как да ми се размине. Можеше да родя, преди да стигна до олтара. Щеше да се наложи да му кажа още в мига, щом се оженим, и тогава той щеше да се разгневи дори повече от сега.