Торбарите [bg]

7.

— Бременна съм — заяви тя. — Ще имам дете.

Лади почувствува как го обзема някаква тъпа болка. Да, винаги бе знаел, че ще се случи и това. Още от онова първо лято преди две години. Погледна я, присвивайки очи от слънцето.

— Откъде знаеш?

Тя заговори тихо, сякаш ставаше дума за времето.

— Закъснях — обясни простичко. — Никога преди не съм закъснявала.

Той си погледна ръцете. Лежаха изпечени от слънцето на белия пясък.

— Какво смяташ да правиш?

— Не зная — отговори тя. Златистобялата й коса проблесна на слънцето, когато се обърна и загледа океана. — Ако до утре не стане нищо, предполагам, че ще трябва да кажа на мама.

— Ще… ще й кажеш ли за нас?

— Не! — рязко, но тихо каза тя. И изпревари следващия му въпрос. — Ще кажа, че е Том, или Бил, или Джо. — Изрече това, без да го погледне.

Въпреки волята си изпита ревност.

— Била… била ли си с всички тях? — запита колебливо той.

Тъмните й очи се заковаха в неговите.

— Не! — натърти тя. — Разбира се, че не. Само с теб.

— Ами ако тя говори с тях? Ще разбере, че я лъжеш.

— Няма да говори — каза уверено Рина. — Особено като й кажа, че не зная кой точно е бил.

Той я изгледа озадачен. В толкова много отношения тя беше по-възрастната от него.

— Какво мислиш, че ще направи тя?

Рина сви рамене.

— Не зная. Едва ли може да стори много обаче.

Той я загледа как се запъти по плажа към нейни приятелки, после се търкули на пясъка и зарови глава в ръцете си.

Изохка на глас. Беше се случило. Някъде дълбоко в подсъзнанието бе знаел, че ще се случи. Припомни си нощта преди няколко седмици.