Торбарите [bg]

— Вие се боите от нещо! — каза тихо тя.

— Не мога да понасям докосването им — каза Рина тихо.

— Им? — попита зачудена Маргарет Брадли. — На кого?

— На момчетата. Всички искат да ме докосват, а кожата ми настръхва от това. — Изведнъж Рина вдигна поглед. — Всичко би било наред, ако искаха само да танцуваме или да си поговорим, но те винаги се стараят да те мъкнат някъде насаме.

— Кои момчета? — Гласът на учителката стана рязък. — Веднага ще спрем допускането им тук.

Изведнъж Рина се изправи.

— По-добре да си ходя — каза нервно тя. — И без това не очаквах да ме разберете. — Тръгна към вратата.

Почакайте! — гласът на Маргарет Брадли беше заповеднически. Рина се обърна и я погледна. — Направил ли е някой от тях нещо повече от… от това да се допира до вас?

Рина поклати глава.

— На колко сте години?

— На шестнадесет — отговори Рина.

— Предполагам, че би трябвало вече да знаете, че всички момчета са такива.

Рина кимна.

— Чувствувах същото, когато бях на вашата възраст.

— Така ли? — запита Рина. Нотка на облекчение се прокрадна в гласа й. — Аз мислех, че съм изключение. Никое от другите момичета не изпитва същото като мен.

— Глупачки! — Гласът на учителката бе изпълнен с гняв, но тя бързо се овладя. Нямаше смисъл да позволява на горчивината да я издаде. — Тъкмо смятах да си направя чаша чай — каза тя. — Нали ще пиете един и вие?

Рина се поколеба.

— Ако не ви затруднявам.

— Съвсем не — каза Маргарет Брадли. — Седнете и се настанете удобно. Чаят ще бъде готов след минутка.

Тя влезе в малката кухня. Изненада се, като забеляза, че си тананика, докато включваше горелката под чайника.