Торбарите [bg]

— Връщаме се, мамо — каза той и се загледа в ръцете си на румпела. Думите потекоха. — Не зная какво стана с мен, мамо. — Той я загледа с измъчени очи, а гласът му беше изопнат и напрегнат. — Но порастването съвсем не е това, което разправят, не е така, както го пишат по книгите. Порастването е същинска паница лайна.

Спря, стъписан от езика си.

— Прощавай, мамо.

— Няма нищо, синко.

Умълчаха се, а вълните блъскаха лудо отстрани на лодката.

— Не вини Рина, мамо — каза той, повишавайки глас. — Тя е още дете. Аз съм виновен за всичко.

Тя вдигна очи към сина си. Проблясък на разбиране сякаш разкъса сивия воал, паднал пред очите й.

— Рина, е много красиво момиче, Лади — каза тя. — Мисля, че на всеки ще му е доста трудно да не се влюби в сестра ти.

Лади срещна погледа на майка си.

— Обичам я, мамо! — каза тихо той. — И всъщност тя не ми е сестра.

Джералдин не проговори.

— Много ли е лошо това, което казвам, мамо? — попита той. — Аз не я обичам като сестра. Обичам я… — той потърси думата — другояче.

Другояче, помисли си Джералдин. Не беше лошо казано.

— Страшно нередно ли е, мамо? — запита Лади.

Тя погледна сина си, изпитвайки мъка, която не можеше да обясни.

— Не, Лади — тихо каза тя. — Просто го приеми като едно от тези неща, за които човек нищо не може да стори.

Той въздъхна дълбоко и започна да се чувствува по-добре. Поне майка му го разбираше, не беше го осъдила.