Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
— Плащането при доставката, както се споразумяхме — каза му тя. Той хвана монетата и се ухили.
Ричард се наведе, стисна ръцете на Ранди и горещо му благодари, след което ядосано посочи Бил.
— Ти! Искам да впишеш всичко в тефтера си. Включително щетите, плюс времето и проблемите, дори надписите за гробовете. Искам да добавиш и разумна сума за това, че спаси живота ни. Ако съветът не желае да ти плати, кажи им, че си спасил живота на брата на Първия съветник, кажи им още, че Ричард Сайфър е казал, че ако не платят, той лично ще вземе главата на шефа им и ще я набие на кол пред къщата на брат си!
Бил кимна и смехът му заглуши плющенето на дъжда. Ричард дръпна юздите на коня си, за да го укроти, тъй като нетърпелив да потегли, той се въртеше на място. Протегна ръка към падналия в безсъзнание мъж в калта. Беше бесен.
— Единствената причина да не го убия е, че той уби човек, по-лош от самия него, и по този начин неволно може би спаси живота на Калан. Но е виновен за убийство, както и за опити за убийство и за изнасилване. Предлагам да го обесите, преди да се е свестил.
Бил го погледна решително:
— Считай, че е направено.
— Не забравяй какво ти казах за границата. Чакат ви неприятности. Пази се сам.
Бил задържа погледа си върху Ричард и постави косматата си ръка около раменете на сина си.
— Няма да забравим — ъгълчетата на устата му се извиха в лека усмивка. — Да живее Търсачът.
Ричард го погледна изненадан, после се ухили. Усмивката му потисна част от бушуващия в него гняв.
— Когато те видях за първи път — каза Ричард, — си помислих, че не си лош човек. Разбирам, че не съм сбъркал.
Ричард и Калан вдигнаха качулките си и пришпориха конете в мрачния дъжд към царицата на костите.
Дъждът набързо погълна светлините на Южния град и остави пътниците сами да налучкват пътя си в тъмнината. Конете на Чейс внимателно подбираха пътя си надолу по пътеката; обучени от надзирателите да се справят с подобен род дейности, те вършеха страхотна работа в тези неблагоприятни условия. Зората упорито се бореше за надмощието на светлината в настъпващия ден. Ричард знаеше, че слънцето трябва вече да е изгряло, но светът все още висеше полуосветен на границата между деня и нощта, беше призрачна утрин. Дъждът охлади бушуващия му гняв.
Двамата с Калан знаеха, че последният от четворката се мотае на свобода някъде наоколо и се взираха във всяко движение, готови да открият потенциална опасност. Знаеха, че рано или късно той ще ги нападне. Нямаха представа обаче кога точно и това ги разконцентрираше. Тревога, породена от думите на Бил, че двамата им приятели няма да изкарат дълго, гризеше душевното му спокойствие. Ричард не знаеше какво ще прави, ако тази жена, Ейди, не можеше да помогне. В такъв случай двамата им приятели щяха да умрат. Не можеше да си представи живота без Зед. Свят без неговите номера, без помощта и утехата му би бил мъртъв свят. Установи, че само при мисълта за такава развръзка в гърлото му засяда буца. Зед би му казал да не се тревожи за онова, което може да се случи, а за онова, което вече се е случило.
Но то изглеждаше почти толкова мрачно. Баща му беше убит. Мрачният Рал беше на път за открие всичките кутии. Двамата по-стари приятели на Ричард бяха с единия крак в гроба. Той остана сам с една жена, която обичаше, а не трябваше да обича. Тя не искаше да му открие тайните си, държеше ги заключени.
Знаеше, че в главата й се води непрестанна битка за това. Понякога тя чувстваше, че той се приближава до нея, и тогава Ричард виждаше болката и страха в очите й. Скоро щяха да бъдат в Средната земя, където хората знаеха коя е тя. Той искаше тя сама да му го каже; не желаеше да го научи от някой непознат. Ако това не станеше скоро, щеше да се наложи сам да я попита. Независимо от факта, че подобно действие е в разрез с принципите му, щеше да се наложи да го направи.
Потънал дълбоко в мислите си, той не разбра как са минали повече от четири часа, откакто се движеха по пътеката. Гората беше подгизнала от дъжд. Дърветата висяха тъмни и оклюмали в мъглата; мъхът по стволовете им беше гъст и сочен. Закрепваше се по кората или се събираше, зелен и шуплест, на кръгли купчинки по земята. Лишеите по скалите блестяха на влагата в яркожълто и ръждиво. На места пътеката се беше превърнала във временна река от стичащата се дъждовна вода. Тя се плискаше в коловете от носилката на Зед, която се удряше в камъни и корени, при което главата на стареца се мяташе от едната на другата страна. Краката му минаваха на сантиметри от водата, когато пресичаха наводнените ручеи.