Сигнал за опасност

Беше завършил школата в Уолтърс втори в групата си, с отличен успех, съвсем малко след абсолютния ас, чието име беше А. А. Де Уит. Още ваучери за пътуване, и двамата се бяха оказали във Форт Ракър, Алабама, за да преминат през нови четири месеца обучение във висш пилотаж.

— Чувал съм това име Де Уит — каза гласно Ричър. — Струва ми се познато.

Конрад следеше напредъка му с документите през бюрото.

— Може би става дума за генерал Де Уит. Сега е шеф на школата за пилоти в Уолтърс. Логично е да е той, нали? Ще проверя.

Обади се направо в хранилището и поиска досието на генерал-майор А. А. Де Уит. Остави слушалката и засече времето.

— Трябва да стане по-бързо, защото секция „Д“ е по-близо от „Х“. Освен ако проклетата дама долу не го спре пак.

Ричър се усмихна и отново се гмурна трийсет години назад, в миналото. Форт Ракър беше нещо истинско, с чисто нови бойни машини „Бел УХ–1“, наречени „Хюи“ — големи, мощни, с турбинни двигатели и четиринайсетметрови витла. Младият Виктор Хоби бе летял с такъв в небето на Алабама в продължение на седемнайсет дълги седмици, а след това бе преминал окичен с отличия на парада, който баща му бе фотографирал.

— Три минути и четирийсет секунди — прошепна Конрад.

Редникът с досието на Де Уит тъкмо бе влязъл. Остави папката, козирува и излезе.

— Не мога да ви покажа това, защото генералът все още е на служба, нали? Ако е същият Де Уит обаче, ще ви кажа.

Отвори папката в началото и Ричър успя да зърне бегло същата хартия като в папката на Хоби. Конрад я прегледа набързо и кимна.

— Той е. Оцелял е след джунглите и е останал на борда. Абсолютно откачен на тема хеликоптери. Предполагам, че до пенсионирането си ще остане в Уолтърс.

Ричър кимна и погледна през прозореца. Слънцето започваше да преваля.

— Искате ли кафе? — попита Конрад.

— С удоволствие — отвърна Джоди, а Ричър само кимна.

Конрад вдигна слушалката и се обади в хранилището.

— Кафе — нареди той. — Този път не е папка, а молба за нещо освежително. Три чаши, най-добрият порцелан, ясно?

Редникът ги донесе на сребърен поднос, а по това време Ричър вече бе стигнал до Форт Белвоар във Вирджиния, където Виктор Хоби и новият му приятел А. А. Де Уит трябваше да се явят в Трета транспортна рота на Първа мотострелкова дивизия. Там двете момчета бяха прекарали две седмици — колкото армията да промени името на частта им на Първа въздушнодесантна и да обозначи ротата им като „рота В към 229-и щурмови хеликоптерен батальон“. В края на двете седмици преименуваната част бе отплавала от Алабама с конвой от седемнайсет кораба, на трийсетдневно пътешествие до залива Лонг Май, на двайсет мили южно от Куи Нйън във Виетнам и на единайсет хиляди мили от дома.