Пан Володиовски

При тия думи той скочи от коня си, а след него Баша, пан Мушалски и няколко други. Драгуните останаха под върха и държаха жребците, а те се придвижиха чак до мястото, където хълмът изведнъж се спускаше надолу почти като отвесна стена.

В подножието на тая стена, висока няколко десетки лакти, растеше тесен пояс от доста гъсти храсти, а по-нататък се простираше ниска, равна степ, която от тая височина можеше да бъде обхваната с поглед на много далечно разстояние.

Тая равнина, пресечена от малък поток, който течеше към Калушик, беше също така покрита с китки храсти както подножието на скалата. От най-голямата китка тънки ивици дим се виеха към небето.

— Виждаш ли — каза Володиовски на Баша — неприятелят се е спотаил там.

— Виждам пушеци, но не виждам нито хора, нито коне — отговори Баша с разтуптяно сърце.

— Защото ги закриват храстите, опитното око обаче може да ги съзре. Гледай ето там: два, три, четири, цял куп коне се виждат; един е пъстър, друг — съвсем бял, а оттук изглежда син.

— Скоро ли ще се спуснем при тях?

— Ще ни ги докарат тук, но има време, защото от онази китка храсти до нас ще е около четвърт миля182.

— Къде са нашите?

— Виждаш ли ей там оная малка горичка? Хоронгвата на пан подкоможи в тоя момент трябва вече да стига до нея. Навярно след малко Мелехович ще се покаже ето от тая страна. Другата хоронгва от шляхтичи ще ги атакува откъм оня камък. Щом видят хора, те сами ще тръгнат насам, защото оттук могат лесно да минат към реката покрай гъсталака, а от оная страна има страшно стръмен дол, през който не може да мине никой.

— Значи, те са в клопка?

— Както виждаш.

— За Бога! Едва стоя вече! — възкликна Баша. Но след малко:

— Михалко, ами ако бяха умни, какво биха направили?

— Щяха да полетят с целия си устрем срещу хоронгвата на пан подкоможи и да я прегазят. Тогава биха били свободни, но те няма да направят това, преди всичко понеже не обичат да се сблъскват с редовна конница и, второ, понеже ще се страхуват, че в гората дебне по-голяма войска, та затова ще полетят към нас.

— О! Но ние не ще можем да ги спрем: имаме само двайсет души.

— А Мотовидло?

— Вярно? Ха! Но къде е той?

Вместо отговор Володиовски изкряка внезапно, както кряка ястреб или сокол.

Веднага многобройни крякания му отговориха от подножието на хълма. Това бяха войниците на Мотовидло, които се бяха спотаили в храстите толкова добре, че Баша, която беше застанала над самите тях, никак не ги бе видяла.

И тя гледаше слисана някое време ту надолу, ту към малкия рицар, после бузите й изведнъж пламнаха в огън и тя хвана мъжа си за шията.

— Михалко, ти си най-големият военачалник на света!