Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
Изглежда, че старият вахмистър на драгуните беше на същото мнение, защото хвана с ръка юздата на Башиния кон, обърна го, за да бягат, и викна едва ли не с отчаян глас:
— По-скоро, светла пани!
Баша полетя като вихър, но сама: тримата верни войници се изправиха като стена на мястото, та поне за малко да задържат неприятеля и да дадат време на любимата си командирша да избяга на по-голямо разстояние.
В това време подир групата веднага се спуснаха войници, но с това обрачът, който досега обграждаше плътно разбойниците, се прекъсна и те захванаха да се измъкват по двама, по трима, а после все повече. Огромното мнозинство от тях вече лежеше на бойното поле, но няколко десетки заедно с Азба бей успяха да избягат. Всички тия групи се носеха с все сили на конете си към възвишението.
Тримата драгуни не успяха да задържат всички бегълци, освен това след кратък бой паднаха от седлата, а групата бегълци, които летяха по следите на Баша, завиха при склона на възвишението и се намериха сред високата степ. Полските хоронгви начело с липковската, която се намираше най-близо, летяха с всичка сила на конете си на няколко десетки крачки след тях.
На високата степ, пресечена на гъсто от коварни долчинки и трапища, конниците образуваха нещо като огромна змия; главата на тая змия беше Баша, шията — разбойниците, а по-нататъшната част от тялото — Мелехович с липковците и драгуните, начело на които летеше Володиовски с впити в хълбоците на коня шпори и с ужас в душата.
В момента, когато шепата разбойници се изтръгна от обръча, той беше зает от другата му страна, затова Мелехович го изпревари при преследването. Затова сега косата на малкия рицар настръхваше на главата му при мисълта, че Баша може да бъде обградена от бегълците, че може да загуби хладнокръвие и да бяга направо към Днестър, че някой от разбойниците може да я удари със сабя, ханджар или боздуган, когато минава край нея. И сърцето му примираше от страх за живота на любимото създание. Почти легнал върху конския врат, побледнял, със стиснати зъби, с буря от страшни мисли в главата, той ръгаше жребеца с въоръжените си пети, удряше го с плоското на сабята си и летеше като дропла, преди да хвръкне за полет. Пред него се мяркаха овнешките калпаци на липковците.
— Боже, дай Мелехович да ги настигне! Той има добър кон… Боже, дай! — повтаряше Володиовски с отчаяние в душата.
Но неговите страхове бяха напразни, а опасността не толкова голяма, колкото се струваше на влюбения рицар. Татарите твърде много бяха загрижени за собствената си кожа, твърде близо чувстваха липковците зад плещите си, та не биха гонили един отделен ездач, дори ако тоя ездач беше най-прекрасната девойка от Мохамедовия рай и да бягаше с плащ, цял обшит със скъпоценности. Баша трябваше само да завие към Хрептьов, за да се отърве от преследването, защото разбойниците в никой случай не биха завили подире й към устата на лъва, когато направо пред тях се намираше реката със своите гъсталаци, където те можеха да се скрият. Освен това липковците, които имаха по-добри коне, се приближаваха все повече до тях, а Баша яздеше несравнимо по-бърз кон от обикновените рунтави татарски коне, извънредно издръжливи на бяг, но не така бързи, както конете от благородна кръв. Най-сетне Баша не само че не загуби хладнокръвие, ами дръзката й природа се обади в нея с цялата си сила и рицарската кръв отново заигра в жилите й.
Конят й се изпъна като сърна, вятърът свиреше в ушите й и вместо страх обзе я някакво чувство на упоение.
„Цяла година могат да ме преследват, но няма да ме настигнат — помисли тя. — Ще попрепускам още, а после ще завия и или ще ги оставя да ме отминат, или — ако не престанат да ме преследват — ще ги отведа под сабите на другите.“
Тя помисли, че ако разбойниците, които се носят подире й, се разпръснат прекалено много из степта, може би като завие назад, ще налети на някого от тях и ще стане двубой.
— Е, голяма работа! — каза тя при тая мисъл на борческата си душа. — Михал така ме е обучил вече, та смело мога да се реша, иначе ще помислят, че бягам от страх, и няма да ме вземат на друга акция, а на всичко отгоре пан Заглоба ще ми се присмива…
Като си каза това, тя се огледа назад към разбойниците, но те бягаха накуп. За двубой нямаше никаква вероятност, обаче на Баша й се дощя непременно да даде пред очите на цялата войска доказателство, че не бяга слепешката и загубила ума и дума.